Чувството

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

 

История

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

 

 

***

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

 

 

***

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

 

***

За да опазиш любовта си
от хищни скитащи любови,
да я затрупаш със украси,
в градината да я заровиш,

да й измислиш тайно име,
в измислен дом да я заключиш,
да я приспи сънят ти зимен,
да се превърнеш в нейно куче.

И да стоиш. Да остаряваш.
И нежността да се смълчава.
Изопнат като пред опасност,
която все не се задава.

 

 

***

Мен само идиоти ме привличат.
Те също доста силно ме обичат.

Намират ме в метрото и на плажа.
Напират нещо важно да ми кажат.

Заспиват ми на рамото във влака.
Със шлиферчета в парка мене чакат.

Обливат ме с възторжени идеи
и настояват с тях да се гордея.

Чаровни са, но взеха да ми писват.
И чудя се – те как ли ме описват?

 

 

***

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

 

 

 

***

Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

 

 

 

***

Любовта ще направи живота ти ад.
И това ти е ясно. И това е известно.
За петнайсет минути ще те върне назад,
там, където ти беше свободно и лесно.

Ще си имаш очи, ще си имаш крака,
ще си имаш цъфтящо и преливащо тяло.
Всичко пак ще е твое. Ще е точно така,
както в светлото, чисто, ненапито начало.

По-добър, по-усмихнат, търпелив, озарен,
със щастлива тревога, поносима и мека.
След петнайсет минути, щом останеш без мен,
ще е ад. Ще е ад. Ти го знаеш. Но нека.

 

 

 

Географско стихотворение

 

Между Изток и Запад,
между Север и Юг,
има пета посока
с кратко именце – Тук.

Тя си няма стрелчица,
тя си няма адрес.
Тя е точка. Чертица!
(Тук е хлъзгаво днес)

Тя на топло отива.
Не обича тя мраз.
Тя е тази красива
точка Тук, където съм аз.

Постоянно пътува
и се мести. Но знам,
че заспи ли, сънува
своя полюс – ей Там.

А пък нейният полюс
е, където си ти.
Тя рисува със молив
и пунктирни черти

разни сложни маршрути
между Север и Юг,
как, поне за минута,
Там ще дойде до Тук.

На една обща плочка
(скромен сив тротоар)
те ще стъпят нарочно
като точки на зар.

А когато се срещнат
Тук и Там, Тук и Там,
едно влюбено нещо
вече ясно ще знам.

И, щастлив, щом ме грабнеш
малко да ме поносиш,
ще възникнат куп странни
географски въпроси.

Тук и Там ще се слеят
в мелодичен тих звук.
Кой ще каже къде е
Там и Тук, Там и Тук.

 

 

 

***

Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва

такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда.

Да е със мен и всичко да ни стига.
Да бъдем два съседни реда в книга.

Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза,

светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене.

Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля,

нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.

 

 

 

***

Той е спокоен и приятен,
но не е необикновен.
Единствената му позлата
е, че обича да е с мен.

И някак си разхубавена
от погледа му приветлив,
аз забелязвам, че със мене
той става много по-красив.

И бързам всичко интересно
да му разкажа вечерта,
и ми е весело и лесно
дори във трудните неща,

а той, изглежда, се вълнува
и сладък е, така смутен,
и явно, че се е преструвал
на скучен и обикновен,

защото точно мен е чакал –
да дойдат вечери сияйни,
да ми даде ръка, и яке,
а с тях – и всичките си тайни.

 

 

 

Наивно стихотворение

 

Накриво този свят е сложен
и лошотията е сила.
И аз не знам дали ще можем
да се държим за малко мило.

За няколко минути само.
Или за няколко години.
Прегърнати, да се измамим,
че лошото ще ни отмине.

Един до друг, да се излъжем,
че сме открити и спасени.
Че вече няма да съм тъжна.
Че си най-важното за мене.

Да ме обичаш и закриляш.
Далеч от теб да пъдя злото.
Поне за малко да сме мили.
Поне до края на живота.

 

 

***

Да, знам за любовта – онази,
която себе си не пази,
която като плод се кашва,
която лъже и заплашва,
която в пъкъла вирее…
Да сте я виждали къде е?

Онази, да, онази съща,
която плаче и прегръща,
с очи червени, с рокля къса,
която от сълзи се къса,
а после през сълзи се смее.
Да сте я виждали къде е?

Любов, хем нежна, хем проклета,
сто глупости на търкалета
която върши, и вършее,
и мачка… Аз не знам къде е,
но само да я срещна нея,
сто пъти ще я преживея!

 

 

***

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

 

 

 

***

Стръкчета хилави, зеленикави,
а пък напират – растат, цъфтят.
Въздухът – лумнал от чуруликане!
Колко са малки, а как крещят

разните чавки, врабчета, гарвани,
сойки, и всякакви топки пух.
Пеят, и даже не е за вярване
само за час колко врява чух.

Котките – същата дива работа!
Мяукат, изискват си любовта.
Ало! И аз искам не по-слабо,
но да ме чувате да крещя?

Флиртът, простете, е нещо лично.
Пролет е, вярно. Но чак да викате?!
Граждани, мяукайте по-прилично,
и по-възпитано чуруликайте!

 

 

 

Рим

 

Тази зима е Рим.
Тази пролет е варварин.
С теб стоим и мълчим,
и не смеем да вярваме.

Вън провикват се славеи
и дъждът се излива.
Аз не знам и наяве ли
ти се виждам красива.

Пролетта се е втурнала
и така ни се иска
да сме млади и влюбени,
да сме тихи и близки.

Безпосочен и пламенен,
разпознавам копнежа.
Капка дъжд върху рамото
може да ме разнежи.

Полъх лек по лицето ти
може да те събуди.
И желание – ето те!
А стоим и се чудим.

Като във математика
за деца побелели
се събираме някак си
в идващите недели.

Умножаваме някак си
идващите години.
Ако още изчакаме,
този миг ще отмине.

И докато стоим,
и защото не вярваме,
с теб сами сме си Рим
и сами сме си варвари.

 

 

***

Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.

 

 

***

И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.

 

 

 

***

Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.

Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.

Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава…

 

 

 

***

Един лъч слънце, чист и смел.
Стотинка, цопнала във кишата.
Разходка без нарочна цел –
да повървим и да подишаме.

Ръката ми да задържиш.
Усмивката ти да поискам.
Щом можеш да ме натъжиш,
то значи – станали сме близки.

Във джоба си да отнеса
билет, продупчен през сърцето.
Перце от твоята коса.
Две захарчета от кафето.

Тъга, дошла със мен у нас.
Надежда, хваната на тясно.
Един съвсем случаен час,
запаметен кристално ясно.

 

 

 

***

Моят татко се грижи за мен.
Със пуловери тежко навлечен,
той излиза навън всеки ден.
Пазарува. Не иска да пречи.

Моят татко пренася дърва,
във студеното, както куцука.
И прилича на чудо това –
вчера свършиха – днес пак са тука.

Той не е глух! Но често не чува,
а се сърди, когато крещя.
Моят татко цветя не купува,
но през лятото гледа цветя.

Моят татко по селски говори
и за ясни неща разсъждава.
Той за нищо не иска да спори,
той се смее и се съгласява.

Моят татко си прави майтапи,
моят татко обича джумбуши.
Притеснява се, ако изцапа.
Майка казва, а татко я слуша.

Мога много за татко да меля,
но в момента да спра се налага –
той е тук, портокал е обелил,
и държи да го взема веднага.

 

 

 

***

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

 

 

 

***

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

 

 

 

***

Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…

Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.

Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,
то остава на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад

произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,

високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,

и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.

 

 

 

***

Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.

 

 

 

***

Обичам те шумно, със весели думи.
Обичам, когато си легнал върху ми.
И смешните пръсти на двата ти крака.
Когато пристигам. Когато ме чакаш.
Обичам, когато ядем и се смеем.
Когато лежим и мълчим и си блеем.
Обичам, когато се будя със мисъл –
да ставам, да видя дали си ми писал.
Когато любезно гърба ми почесваш.
Обичам, че всичко във теб ми харесва!

 

 

 

***

Нещастието ни е в кърпа вързано,
но нека засега да го отложим.
Ела да ме целунеш. Без да бързам,
ръката си в ръката ти ще сложа.

Нещастието вече си е наше
и никой няма да ни го отнеме.
Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.

Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова отблизо не личи,
че сме дефект във общата картина.

 

 

 

***

Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.

 

 

***

Тя се готви да пътува.
Вече знае накъде.
Но макар че се шегува,
тайна мисъл я яде.

И макар че тя е смела
и е купила билет,
във лъжи се е оплела.
За да продължи напред,

трябва да развърже възел,
трябва да прескочи плет,
да надвие своя мързел,
да изхвърли много смет.

И четирите саксии
на сираческа съдба
да остави. Да изтрие
спомена за веселба.

Да извика студовете.
Да си спомни за дъжда
във леглото, на ръцете –
пръстените със ръжда.

Да не мисли за доброто.
Да не мисли за вина.
Да си навлече палтото.
Без целувка на уста

да потегли, да замине –
вече знае накъде.
Да остави да изстине
окаденото кафе.

Да не мие тези чаши,
да не готви за обяд.
Да се радва, че се плаши,
Да не търси път назад.

Да не спира. Да не чака,
време е да се реши –
който пак я е разплакал,
няма да я утеши.

Тя се готви да пътува,
но да се стопи снега.
Ще избяга, ще отплува,
но не знам кога,
кога…

 

 

***

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.

Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

 

 

***

Моят ангел е далече.
Гледа от високо
разни къщички, с човечета,
щъкащи наоколо.

Чакам го, заспивам после,
някой път сънувам.
Моят ангел е на гости.
Другаде нощува.

И понякога, по навик,
хвърля поглед само.
Той не ме е изоставил.
Но сега го няма.

И е малко по-студено,
с пет-шест нежни градуса.
Щом помисли си за мене,
ме полъхва радост.

Аз не искам да го губя –
пърхащ, неустроен,
моят личен много хубав
ангел неспокоен.

 

 

 

***

Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте

всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.

И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
и те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…

Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,

да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.

Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.

На какво се надяваше?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…

 

 

 

***

Така е просто, просто е така –
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно на някъде отивате.

Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

 

 

 

***

Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.

 

 

***

Любовта ти бърше с длан обувките
и споделя тайни през целувките.
Любовта ме кара да те хапя
и да ти подавам всички лапи.

Тя оставя стъпки по чаршафа.
Крие си съкровища във шкафа.
И те очарова със писмата си.
И те прелъстява с аромата си.

Тя звъни през час по телефона
и те чака гола на балкона.
Гали, мяука, плаче и се бие,
и ни прави ние да сме ние.