Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;
прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.
Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;
прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.
Слънчогледите са мрачни,
погледите им във черно,
в тон с небето непрозрачно,
посред ден – почти вечерно.
Някъде война бушува,
казват че била далече,
ала вятър зъл тършува
и насам я влачи вече.
.
😦
Тошко, подсети ме за едно стихотворение на Миряна Башева
БЕШЕ ВОЙНА
Червени коне
юздите си влачат.
Беше страшно клане
и ги няма ездачите.
В железния зной
догарят два танка
като заупокой.
И ги няма останките.
Отровни мъгли
и облаци шетат,
просто като че ли
я няма планетата.
Мъждука луна
с лице анемично,
подобно жена,
която е ничия.
Ти мислиш, луна,
че още те викат.
А беше война.
И няма никой.
Еххх… да се чуди човек хубаво ли е да се живее в интересно и героично време…
Няма война
Сини коне
цвилят във здрача.
Беше яко клане.
А ги няма палачите…
Сред сини мъгли
шетат борчетата.
Но кой, и къде, го боли
за шменти.. и за ментетата.
Във пожарния зной
догаря банка..
И няма герой..
И няма останка..
* * *
Аз мислех, страна
че още ни викат..
А то, няма война..
И няма никой..
/.. просто черпя ../