От шепа пух, от педя плат
в напълно нелогичен цвят,
зашит накриво с бод небрежен,
със поглед кривогледо-нежен,
подарък, или пък наследство
от люляковото ти детство –
мече. И как е оцеляло,
омърляно, но чисто цяло!
Такова смешно и любимо,
излишно, но необходимо:
когато страдаш безутешно
и трябва ти прегръдка спешно,
и слънцето накриво свети,
и всички хора са заети,
и никой с теб не пие бира,
и никой друг не те разбира…
На снимките – Жоао и Силвия Плат.
Мария Донева 
Мисля че се флюбих! :):):) Коя ти е любимата буква? А дума (за предпочитане от 3-4 букви). Намислила съм една пакост…
И
ден
🙂
предлагам стихчето да се включи в учебниците по литература и на тях да се държи матура!
така де!
🙂
Много е симпатично. Днес имам нужда тъкмо от това и незабавно се заемам по Донева и Плат да се самоутешавам 🙂
на мен ми действа. точно вчера един приятел ми каза – аз не съм като тебе, като ме разсмеят и всичко да ми мине
еми минава ми
почти всичко 🙂
как обичам ей такива неща като случваш между неприятностите и анекдотите 🙂 🙂 🙂
И аз обичам 🙂
Pingback: Рада, Пухчо и приятели « Разни хора, разни…