Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.

Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…

Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.