В последно време излязоха няколко книги, в които се говори за книжарници.  Без замисляне се сещам за „Книжарничката на острова” (не съм я чела), „Любов, огромна като катедрала” (абсолютно читателско разочарование за мен, видя ми се постна и схематична, може да бъде една от множеството сюжетни линии в „Жълтите очи на крокодилите” например, но не и пълноценен самостоятелен роман), а ето днес дочетох „Моята прекрасна книжарничка” на Петра Хартлиб, преведена на български език от Алеко Дянков.
Не е чак неземно прекрасна, но си е доста хубава, защото:

1. Харесах я, защото аз много обичам да чета за мечти и за хора, които поемат рискове и влагат силите и времето си в това, което е тяхна страст. Това ме вдъхновява, дава ми сили, хубаво ми е да чета такива книги.

2. Харесах я също и защото останах с впечатлението, че всичко разказано е вярно. Това не е роман,а автобиографична книга и в нея се споделя опит. В това отношение тя ми напомня за „Уличният котарак Боб“. О, и по първата причина пак напомня за Боб!

3. Книгата можеше да бъде „Моята прекрасна хлебарничка / ферма / училище / замести-го-с-каквото-си-щеш” и пак би ми харесала, ако в нея човешки, спокойно и когато трябва – вълнуващо, се говори за живота на симпатични хора, които правят точно това, което обичат. Разбира се, пристрастна съм към книжарниците, защото в тях има много книги, а аз обичам книгите.
3-А. Лично отклонение. Истината е, че в момента ги обичам улегнало и бавно. Не можах да намеря „Бразилия” на Ъпдайк, исках да извадя от там един цитат, който описва много точно сегашното ми отношение към книгите. Беше нещо такова – след безброй приключения и дългогодишен брак Тристао и Изабел продължават да се обичат и сексът, който правят, е все така прекрасен, макар че те спят заедно доста рядко – както собствениците на безценни бижута не ги носят постоянно, но от време на време раздрънкват кутията, за да се насладят на звука им и да се убедят, че бижутата все още са си там. И аз така с четенето напоследък.
Обаче силно симпатизирам на хора, които обичат книгите.

4. Много ме впечатли това, което Петра Хартлиб разказва за държавата Австрия, за законите и банките, за това каква подкрепа получава един стартиращ малък бизнес. Законите и правилата са толкова социално насочени, че немският съпруг на разказвачката изпитва към тази страна едновременно обожание и презрение. На тях държавата не им е мащеха! Божичко, значи е възможно…

5. Още повече ме впечатли съучастието на хората, на приятели и познати, дори на непознати. Там е разказано с благодарност, но и като нещо нормално и общоприето, колко са съпричастни хората, как си помагат, каква подкрепа получават. Добре, разбира се, всички се заобикаляме със себеподобни, ясно, че като си отзивчив, и другите по-често ще са отзивчиви към теб, и все пак, все пак… Може би любимият ми момент е малко преди края на книгата… Нали ще трябва да цитирам мъничко, за мостра, защо пък да не е точно този откъс. Ей сега. Само да не забравя да кажа, че

6. В „Моята прекрасна книжарничка” е показано колко важно, хубаво и обогатяващо е хората да общуват с книгите и с други хора. Харесва ми. Беше ми забавно да чета за срещите с писатели, с издатели, с други книжари, с клиентите, със собствените деца, даже със себе си, когато/ако остане време. Дочете ми се и ми се доприказва, и ми се допи бяло вино, и ми се приживя във Виена. Почувствах се много добре, когато книгата вече беше прочетена, подържах си я в ръка, помислих си на кого да я дам, за да я прочете също… Обичам да се чувствам така.

7. Хареса ми и че улучих ден, в който в сайта на Сиела я бяха пуснали с 50% отстъпка, ако не беше така, най-вероятно нямаше да я взема. Ами приятно е 🙂

О, на сайта, на страницата на книгата, е написано и името на преводача. Ай стига бе! Браво и ура, дано последват примера им и в Панагюрище (а също и на всички други сайтове за книги, амин!)

„Два километра не са чак толкова страшни, а докато стигна до операта, вече съм почти изтрезняла. И ето я пред мен – моята книжарница!
Би трябвало вече да съм свикнала с гледката, все пак съществува от няколко години, но все още от време на време ми се случва да затая дъх, когато прочета името си върху бялата тента. Моята книжарница. (…) По принцип обаче не би трябвало да чета сега това име, това нещо би трябвало да е прибрано. И понеже аз бях тази, която заключи днес в 18 часа, това означава единствено и само, че и аз съм тази, която е забравила да прибере тентата. Сега отгоре й са се натрупали поне двайсет сантиметра сняг и тя вече е провиснала доста застрашително. Часът е два през нощта, субективно погледнато, съм вече напълно изтрезняла, така че отключвам вратата. С една дълга метла се опитвам чрез бутане и тръскане отдолу да сваля снега от ивицата плат. Става, но много бавно.
– Добър вечер.  Да ви помогна?
– А, здравейте, и вие май сте окъснели.
От таксито слиза един от типичните ни съботни клиенти. Разхожда се по пазара, после си купува вестници, включително германските с културните страници, а накрая се отбива в книжарницата, за да си набави новите литературни заглавия. Добре облечен, любезно въздържан, плаща в брой.
– Да, прибирам се от едно проточило се съвещание на управителния съвет. Имате ли втора?
Оставя куфарчето си на земята, взима метлата от ръцете ми и започва с предпазливи движения – носи кожени обувки – да сваля снега от тентата. Работим мълчаливо поне двайсет минути един до друг, в един момент той се подхлъзва, а после в якетата ни има към пет кила сняг. Така де, в неговия скъп балтон рибена кост и в моето вехто яке. След което аз навивам тентата, а той внимава всичко да е наред, и изчезва с едно „Лека нощ.”
Такива са те, нашите клиенти, повечето поне.“