Случи се за минути.
Построена накриво,
тишината се срути
върху чувството живо.
После нямаше нищо.
Нито прах. Нито рана.
Отчаяние хищно
за ръката ме хвана.
И къде ме заведе?
И защо ме заключи?
Гълтам въздуха леден.
Гледам с поглед на куче.
И тъгата горчива
като цвят се разпаква.
И кого ще обичам.
И какво ще очаквам.
май всички… всички сме били там, ама така като го облече в думи… да се чудиш..
наистина ли всеки се е чувствал така?
Ех, Мария …
…
Случи се за минути.
И дойде тишината.
Лепнат думите чути
и намокрят стъклата.
И отвън се процежда
от онази мътлица –
тук-там капки надежда
и бездомна сълзица.
Може пак да обичам,
по-нормално е някак.
Но какво да изричам
покрай пътя нататък?
Не върви да се плаче,
и без друго е влажно.
Но ще помня обаче –
да сме двама е важно.
.
. 🙂
Тошко
Ех, точно за мен в момента
не е хубаво
Pingback: Случи се … | Тодор Толев