Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?
Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?
Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?
Мария Донева 
Прекрасно стихотворение!
Поздравления!!! 🙂
благодаря 🙂
Ихх! Мария! Много е хубаво!
…
А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.
За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.
За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂
тиквичката 🙂
Мария, аз съм лаик в поезията. Поради която причина, моля това да не се брои за коментар. Просто мнение и чувство.. Всичко ти е прекрасно!!! Даже повече!
Благодаря! 🙂