Одисей е само минувач.
Няма начин да се опознаем.
Прекосява стъпкания здрач
и се скрива в къщата под наем.
Просто пребивава в този град.
Даже след години не е местен.
Погледът му всичко пипа с глад
за лица, подробности и вести.
Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.
Идва. От храната ми яде.
Някой път леглото ми споделя.
Но дори във мен, не е със мен.
Не е с мен най-много във неделя.
Тръгва и така жестоко крачи,
сякаш иска просто да замине.
Той изглежда като минувач.
А живея с него от години.
Мария Донева 
„Но дори във мен, не е със мен.“. Колчем те чета, цъкам наум с език и се чудя отде ги изнамираш.
второто добро нещо, което чета в разстояние на месец.
това добре ли е? 🙂
и да не е, едва ли ще навреди на някой. а ти продължавай да пишеш.
добре 🙂
ДА!
да
Е, това е просто чудесно!
Здравей, Рони 🙂
Аз започнах да го пиша, защото ми хрумна първият ред и реших да го допиша; а после стихотворението ме върна в едни предишни времена, в едни стари години… остави, остави. 🙂
E да де, то така става… 🙂