Когато стана малка стара баба,
и вече нищо-нищичко не помня,
за паметта ми, рехава и слаба,
най-дребните неща ще са огромни.
Ще се обаждат всякакви болежки
в разходките – от ден на ден по-къси.
Дори и името ще ми е тежко.
Ще се загубвам даже във дома си.
Ще ме събори първата настинка.
Снежинка щом ме блъсне, ще залитна –
безвредна, безобидна животинка,
старица, като бебе беззащитна.
Тогава ти ела, детенце мило,
поскарай ми се, аз ще те послушам.
Ти ще се стреснеш – как съм се смалила.
Във погледа ти малко ще се сгуша.
А после пак ще хукнеш по задачи.
Яката ти до входа ще оправя.
И после сигурно ще си поплача.
И после името ти ще забравя.
🙂 леле, че готино.. 🙂 и виж за ккаво ме подсети – преди доста време, в малка родопска махаличка, след като се бяхме разговорили, една бабичка ми каза на сбогуване: “ Хайде, и да остарееш, айол, да остарееш и побелееш“… колко е по-живо и истинско от „бъди жива и здрава“ …
🙂
Много хубаво….страхувам се от старостта, но по-добре да остареем, па макар и да забравяме от време на време.
Само така! 🙂
а бе ти пишеш все по-зряло и хубаво!
благодаря 🙂
правя, каквото мога и колкото сили имам 🙂
Честит Рожден Ден!
Благодаря!
Аз наистина съм много критичен/същевременно и самокритичен/,защото инстинктивно изисквам повече,но това стихотворение наистина ми хареса.Не знам кой си,не знам коя си,но-браво!
благодаря
хубаво е , но и малко тъжно
да, тъжно е
Pingback: Когда я стану маленькой старушкой… | Мария Донева
разплакахте ме …..благодаря ви за текста
гуш