Домашният вятър скучае и всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Останал е сам и от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.
Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат…
Изглеждат щастливи. Той леко прилича на тях,
но още е малък. Плашлив е, и само наднича.
Без нищо да прави се чувства така уморен,
все нещо очаква, а даже не знае какво е,
и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.
Домашният вятър си мисли как тръгва на път –
когато се сменят сезоните, става тревожен.
Мечтите му пърхат, политат, пътуват, валят,
но той да напусне дома си не смее. Не може.
В студеното време прозорците стискат стъкла,
вратите заключени топлото пазят и скриват.
Домашният вятър със нежните, крехки крила
във прашния плюш на завесите тъжно застива.
Мария Донева 
Прозорец
Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.
И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?
Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.
Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.
Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.
Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.
Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.
Ат. Далчев
а това колко много го обичаммммммммммм!
Мечтае да бяга из светлото, хладно Навън,
вратата открехва и плахо от прага поглежда.
Познати съзира и кимва усмихнат и сънен,
довява си клонкa от слънце и кърпа от скреж.
Навън не е някое място, а много места –
пред погледа смаян набързо, за миг се нареждат…
Нестигната още, но ведра и тиха мечта –
понякога само преплетена с шарена прежда.
Домашният вятър лети и събира надежда,
обича домашните улици, гледа града –
светът му е скорошен, малко по-мил и по-нежен,
макар и с крила от листата на вехт календар.
Луна облолика изгрява над покриви млечни.
Смехът на играещи улици нощем сияе.
Любимият вятър на пръсти е стигнал далече –
от прага на своята къща съзрял е безкрая.
🙂
чудя се колко ли още по-хубаво може да става 🙂
Браво на Ники, то си станаха два обручени един другиму домашни вятъра, сиамски близнаци. Ще трябва да ги публикувате или в пакет, или с препратки помежду им – няма начин…
Рядко ми харесват стихове, които не са по „моите“ теми, но това е изящно…
А аз си чета „Магазин за обли камъчета“, което просто ме освежава отвътре.
Благодаря! 🙂