Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.
Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.
Мария Донева
Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.
Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.
Мария Донева 
Това „има страшно“ е гениално, да знаеш. Едно от онези простички, уж очевидни неща, които, щом някой им намери думите, осъзнаваме, че винаги сме усещали.
лошото е, че периодично става актуално
🙂
За лошо – лошо е. Ама пък поне знаем как да го наречем 😉
ако помага… 🙂
Тя, цялата Мария си е такава!
Вълшебна и гениална!
Страхотно е!
🙂
Е, как сега да кажа на бялото черно! :)))))))