Иван
Как живееш днес, Мария?
С битови детайли ти ми
SMS-че нашари,
па прати ми.
Колко захар на кафето
слагаш? Слагаш ли въобще?
Дреболии разни, дето
аз зарадвам им се ще 🙂
–
Мария
Октомври доизносва
зелените си дрехи.
И слънце ме докосва
с целувка за утеха,
но бледо, колебливо –
надниква и се маха.
На мен ми е горчиво
и с пълна шепа захар.
–
Иван
За гърлото ме хвана.
Но бива ли така!
Послушай бай Ивана:
тече всяка река 🙂
Мария
Бай Иване, реката
безразлично се лее,
и че въдици мятат,
и че плуват във нея,
или някой се дави,
или някой я пие –
то следа не оставя.
Друго нещо сме ние.
–
Иван
Друго нещо сме ние.
С памет ний сме дарени.
Паметта ни в нас спира
вън течащото време.
И се мъчим на място.
Място гадно избираме.
Че навън ни е тясно.
Но, такъв е всемирът ни 🙂
–
Мария
Нас едно ни дълбае,
а пък друго заглажда,
и наново ни вае
с кал от сняг и от сажди.
И не знам какво търсим.
И светът ни влече.
Изведнъж става късно,
и реката тече,
пълноводна и гладка,
без следи и без рани.
А пък ние сме кратки
като дъх, бай Иване.
*
Това е диалог с чудесния Иван Драголов, в кратки съобщения, аз пътувах във влак, много добре си спомням този ден, диалогът официално се помещава тук .
Здравей, как си, приятелко!
😉
Открих блога ти благодарение на линк от Marta и сега ще те чета по-регулярно.
ех, че хубавоооо!
здравей! 🙂
прииска ми се да съм река 🙂
ами ти си 🙂
почти винаги 😉
Pingback: Как живееш днес, Мария?