Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.
В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да й мине.
Прищя й се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.
Мария Донева 
…
Тъга … Тъгата не тъгува.
Което е съвсем логично.
Тя само търси да общува.
Отблизо и отвътре… Лично.
🙂
Живее вътре. Саможива,
и без съседи, без познати.
Самичка водката изпива.
Писма? Ако сама си прати.
Сама стените боядисва,
и мебели сама премества.
Понякога не й ли писва?
Ами навярно й харесва…
Много красиво!
то така си беше
Няма друга като теб!
това не ме ли прави застрашен вид?
Присъединявам се към Десислава и Леда – акварелната рисунка на тъгата е вълшвбна 🙂
вие сте сладки 🙂
Обичам да чета стихотворенията ти! Прекрасни са! Благодаря 🙂
Маги
напротив! аз благодаря! :))))
…
Но може и да закопнее
с тъга насрещна да се срещне.
Макар едва ли ще посмее –
та, божичко, това е смешно!
И две тъги така събрани
какво ли толкова ще правят?
Не зная. Ала – сладурани –
бих искал в смях да се задавят…
🙂
От смях по пода ще се валят
и ще подскачат от вълнение,
и заедно ще си развалят
нацупеното настроение.
…
Тъгата май е като пиво.
Жабуриш се до гуша.
Наоколо е сиво, сиво.
Аз пия, блея, пуша…
А може пивото да вкисне.
И става на помия.
С тъгата тъй е. Ще ти писне.
Бе, знаеме ги тия…
:p
каква анти-тъга се е заплела тука 😀
тъга в добро настроение 🙂
Чудничък тъжно-весел диалог! Прекрасно е! 🙂
Много обичам ❤
„Тъгата се засмя“! 🙂