Защото сме във равнина,
аз виждам много отдалече
прозорците й как блестят
през още рехавата вечер.
Дали са хълмове, или
по-тъмен облак я е сгушил?
Когато влакът намали,
то значи, че я е надушил.
Мирише на чакъл и прах,
на вкъщи – хубаво и вкусно.
И мене страшно ме е страх,
че гарата си ще пропусна.
Мария Донева 
Хм. Не мога да намеря точната дума – хем ми е уютно като те чета, хем си ми драка 🙂 Това с гарата ми е познато от времето когато се качвах на влакове – ама как си се сетила да го напишеш бе. Усещането ми е познато….Ще чета! 🙂
всичко си е буквално, аз какво да направя? 🙂
Ами как какво да направиш? Да го напишеш – другите не можем
Мисля, че те помня от гимназията. Стана ми много мило някак. Това усещане за Стара Загора е вълшебно.
Здравей 🙂
Само „Христо Ботев“!
И не са прави, че ни взеха сградата! 🙂
(Заедно ли сме учили?)
Бях една година напред.:)
А за сградата е много тъжно.
Спомените обаче са си наши.:)
Само споменът остава да свети вечно в нашите сърца!
Класика! :))))
Pingback: 10 неща, които обичам « Azvanya's Weblog
обичливи работи 🙂