Имах една любима книга. Много я харесах – от пръв поглед, още от шантавото заглавие. Изгълтах я на един дъх, което неимоверно увеличи обема на белите ми дробове, защото книгата е стотици страници. Накара ме да се усъмня във всичко, което съм знаела за историята, а също и в онези неща, за които никога до тогава не бях чувала нищо. През цялото време се забавлявах и я прелиствах с нарастващо нетърпение, защото на всяка следваща страница се случваше нещо неочаквано и все по-невъобразимо.
Книгата се казва „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. Досадих на всички в близкия си обсег с тази книга, накарах доста хора да я прочетат, за да мога да си говоря с тях за нея и заедно да се смеем и да си припомняме любими моменти. (А слоницата Соня?!! Нали! Нали!)
И си мислех, че нещата ще стигнат до тук, и тук ще останат.
Имах една любима книга. Сега вече имам нов любим автор:
Юнас Юнасон.
Излезе нова негова книга на български език – в превод на Елена Радинска.
Ами тя е страхотна! Две от две!
Пак си има хубаво дълго заглавие: „Неграмотното момиче, което можеше да смята”.
Този път бях предупредена, знаех си какво да очаквам от този автор, и честно си признавам, че като я започнах на големи глътки, май повече търсех вкуса на предишната му книга. Така че този път го нямаше онова сладко и смешно смайване от безмерния, направо безсрамен размах и полет на фантазията.

Има автори с толкова категорично разпознаваем стил, че някои читатели са склонни да кажат – а, да, това вече съм го чел, какво да му чета повече. Такива повърхностни читатели-многознайковци аз не ги обичам, те сами не знаят какво губят с високомерието си.

Да, тази книга е хубава като предишната. В нея знанията за историята, физиката и социалното устройство на няколко държави през десетилетията са хубавичко омесени с откровени измислици, чудеса и съвпадения. Математически формули съжителстват с десетки хиляди възглавници и по-малко на брой, но пък фалшиви керамични патици. И това е съвсем случаен пример. И всичко това, разказано увлекателно и приятно, с изрази, които ти иде веднага да прочетеш на глас на най-близко стоящото в момента същество, човек, звяр или природа.
На мен лично тази книга ми спаси милиони нервни клетки, защото предвидливо си я бях взела в раницата, когато с татко ми ходихме на НЕЛК в София. Татко трябваше да се яви пред комисията, а аз го съпровождах, така, за компания. Висяхме пред кабинети над 8 часа, и аз си четох за Номбеко и за шведския крал, така че времето мина почти неусетно, не разкъсах със зъби нито една лекарка и нито един пациент, а потънала в чудното си четиво пропуснах да видя доста белези от операции, както и не дочух ясно всички печални истории кой от какво е боледувал и кого как са объркали докторите.

Както повечето значими и прекрасни неща в живота, и тази книга ми беше дадена даром. Подарък ми е. Аз се чувствам длъжна да я дам на колкото може повече хора да я прочетат, за да живее книгата ми колкото може повече животи. И също се чувствам длъжна да кажа, че си заслужава и парите, и времето.

Според мен най-страхотното в тази книга са героите (и замайващия, обикновен, ежедневен абсурд, в който живеят, но да не се разсейвам сега).
Номбеко е прекрасна. Иде ми да кажа, че тя е най-умният, разумен, целенасочен и смел човек, когото познавам (само че не я познавам, защото тя е човек от книга.) Както казва шведският министър-председател, при цялата си брилянтност тя е циник. Номбеко е диамант бе. Чудна. Тя успява да оцелее в невъзможни обстоятелства и дори когато шансовете са нищожни (тя би могла да каже в цифри какво точно означава „нищожни”, аз не мога) оживява, спасява се, побеждава, и между другото успява да разреши няколко научни загадки, няколко национални и интернационални политически катастрофи, и при това без да убие всичко живо в радиус от 50 километра. Номбеко е прекрасна и непобедима, и сладка при това. Тя жонглира с патица, бомба, волво и жив кон, и то в един от най-лошите си дни.
Редно си му е да дам пример с цитат, нали? Хайде, една страничка от началото:

„Ала един ден, тогава бе на тринадесет години, на Номбеко й провървя: докато се къпеше в съблекалнята на чистачите, към нея се приближи някакъв мазен тип. Натрапникът не успя да я обезпокои твърде много, тъй като тя го накара да промени плановете си, забивайки ножица в бедрото му.
На следващия ден го откри от другата страна на редицата с външни тоалетни в сектор Б. Седеше на сгъваем стол с бинтовано бедро пред боядисаната си в зелено барака. А на коленете му имаше… книги?
– Какво търсиш тук? – попита той.
– Мисля, че вчера си забравих ножицата в бедрото ти и сега бих искала да си я получа обратно.
– Изхвърлих я – заяви мъжът.
– Значи ми дължиш една ножица – рече момичето. – Как така можеш да четеш?
Мазникът се казваше Табо и половината му зъби липсваха. Бедрото ужасно го болеше и не му се говореше със сприхавото момиче. От друга страна, за първи път, откакто беше дошъл в Совето, някой изглеждаше заинтересован от неговите книги. Бараката му беше пълна с тях и по тази причина съседите му викаха Лудия Табо. Ала тонът на момичето пред него издаваше по-скоро завист, отколкото подигравка, отколкото подигравка. Дали не можеше да извлече някаква полза от това?
– Ако беше малко по-сговорчива, а не избухлива отвъд всякакви граници, чичо Табо би могъл да ти разкаже. Навярно дори би могъл да те научи да разбираш буквите и думите. Само ако беше малко по-сговорчива.
Номбеко нямаше никакво намерение да бъде по-сговорчива с мазника, отколкото предишния ден под душа. Затова отвърна, че за късмет има още една ножица , която предпочита да задържи, вместо да забива в другото бедро на чичо Табо. Ако той просто се държал прилично – и я научел да чете, – бедро номер две щяло да си остане в добро състояние.
Табо не проумяваше какво се случва. Нима момичето току-що го беше заплашило?”

Такива неща с Номбеко.
Много ми харесва, че тя се развива и расте, и с годините затвърждава характера си, и е твърда и постоянна. Душата ми жадува за твърдост и постоянство, пък било то и на страниците на една книга.
В „Неграмотното момиче…“ има нещо, което в книгата за стареца липсва – тук има любов. Един от най-любимите ми моменти е как Номбеко среща Холгер 2, който не съществува 🙂
Не! Няма да се поддам на изкушението, а и просто е невъзможно да препиша тук всички хубави моменти и всички сладки изречения от книгата, това са над 450 страници, а и ще падна под ударите на закона за авторското право. Четете.

Действието се развива може би малко бавно (къткат си там една ядрена бомба буквално с десетилетия), но на мен това не ми пречеше, четох си с удоволствие и лекота. От друга страна, в книгата до последния ред на последната страница се случват интересни неща и се появяват все по-очарователни и абсурдни герои (аз наистина много, много харесвам шведския крал). Юнас Юнасон забавя, но не забравя, и всяко нещо си намира мястото в точния момент, дори ако този момент дойде след 200 страници или след 20 години.
Честно казано, от едно нещо останах недоволна – не ми хареса, че парите от диамантите изгоряха в онази раница и на никой очевидно не му докривя заради това. Твърде безславно приключи пътят на тези пари (не че диамантите идваха от много славно място). Ама все пак…

Ироничен приключенско-исторически роман, преливащ от абсурди и поезия. Ей такова нещо е написал Юнас Юнасон, а Елена Радинска го е превела, а Колибри са го издали, а момичетата от Хеликон са ми подарили.
Светът работи за мен.
Благодаря.

❤