Човек се влюбва не когато иска, а когато любовта го сполети.
Може да се случи във всеки момент и на всяко място.

На мен ми се случи на Първи май в книжарницата. Минах да кажа „Здрасти” и за да не изглеждам като безделник и смутител на реда, взех в ръце една книга, просто за да се потопя в пейзажа. Честно казано, не знам какво имаше на корицата й – ръкописен надпис на кафяв фон, дълъг, даже прекалено – не го и прочетох, а и кой да предположи, че това дълго нещо е заглавие? Кафяво, червено, синьо, нещо такова.
Абе отварям напосоки и попадам на нещо смешно. И пак. И пак.
Затварям книгата, чета на корицата: „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”. Две авторки с общо пет имена – Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. Тези се оляха! Така си викам.
Обаче пак разгръщам, и пак ме лъхва свежест и за нещо интересно става дума.
Ми купих си я.

„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” е новата ми абсолютно напълно любима книга и се налага да я прочетете, за да спра да ви досаждам с настоявания, умоляване и напомняне.
След „Шантарам” това е първата книга, която ме запленява. Очарователни герои, превъзходен език (преводът е на Анелия Николова), блестящ и мил хумор, интересна история, пълна с неочаквани приключения, а също и с очаквани, за да ни бъде доволно и пълно с радост и тъга сърцето. Започва като весела история за една писателка от Лондон, изпратена да представя книгата си из Англия и може би Шотландия (виж как го правят хората от десетилетия насам), а преминава в разтърсващ разказ за нацистката окупация, за Втората световна война и за отърсването от ужаса, за оцеляването и лекуването на човека, семействата и обществото от травмите на войната. Роман за приятелството и любовта. И много топло, много силно и смешно – за любовта към книгите.

Знаете ли, наистина искам да прочетете тази книга. Щом четете това, което ви разказвам сега, значи тази книга е за вас. Честно, намерете я, нова е, навсякъде би трябвало да я има, и в нета също, даже с намаление в момента.
Тя е епистоларен роман. И аз често пиша писма, не само електронни, а и хартиени, в плик, с марка и сто лепенки със сърчица и зайчета по плика. Но като човек, живеещ пред компютъра и с поне четири телефона на една ръка разстояние, съм станала повърхностна, икономисваща и време, и думи, и емоция. А в писмата, които героите на книгата си разменят, е разгърнато изкуството да се пишат писма в цялото му богатство, лекота и блясък. Това е учебник по бавно внимаване, вникване в темата, пресъздаване на същественото, вслушване в дишането на отсрещния – още по-сладко заради липсата му и заради това, че присъствието му не те разсейва. Такова сладко писане е това, че четенето е едно непрекъснато удоволствие.
Има страници, които са си съвсем анекдотични. Бих могла да ги сравня с епизодите, в които Тео разказва истории за Корфу в „Моето семейство и други животни” и в „Животни, птици и роднини” на Джералд Даръл.
Има и друга прилика с тези книги на Даръл – по-голямата част от действието се развива на прекрасен остров, пълен с чешити. Ох, обичам ги. В интернет има несметно количество снимки на Гърнзи, например тук (стари снимки).

Красота, привързаност, традиции, магии, детство, вкусна храна… и Войната.
Май обикнах тази книга, защото е като мен. Отвън е смешна и рошава, отвътре е пълна с тъга, и иска прегръдки и да се смее.

Като четях последните страници, първо малко се разсърдих на авторките (защо са две, ще си прочетете самички в двата послеслова). Всъщност голямата история за Елизабет вече беше приключила и всичко беше ясно, а те продължиха да редят случки, все по-кратки и предсказуеми малки сюжети, които се нижат… Все едно както на мен не ми се искаше да спра да чета, така и на тях не им се е искало да спират да пишат. Но после, бавничко, осъзнах, че това е хармонично и правилно. Има едно голямо разтърсващо събитие – войната. Но животът продължава, той наистина продължава, и в ежедневието, влязло в ритъм, събитията са малко, а случките много, и човек се лекува и става обикновен… доколкото на остров Гърнзи и в книгата има обикновени хора. А и Джулиет така пише – в измислените приказки сватбата е финал. В живота след сватбата всичко става още по-интересно и по-хубаво, и човек няма търпение да се събуди сутрин, за да заживее следващия още по-вълнуващ ден… Дай Боже.

Всичко това е хубаво, но има едно голямо и необикновено нещо, което непременно държа да кажа.
В книгата се говори за Втората световна война и за немската окупация. За престъпления срещу човечеството, за лагери, робски труд и смърт.
Знаете ли… Разказва се и за човечни немци. За окупатори, които са почтени и добри хора.
Тази книга е дълбоко хуманна. Тя е изпълнена с гняв, но още повече – с прошка и с любов.
Ама моля ви се, не си губете времето да четете за нея. Прочетете я.

А, да. В американското издание на корицата има жена в червено, застанала с гръб към нас. Вече спрях да попълвам колекцията си, но не спирам да се чудя – защо? Ако имам друга книга, ще гледам да е с такава корица.