От най-горния етаж
май са се изнесли всички.
Няколко случайни мисли
обикалят в кръг самички.
Дрехи. Чашите от сватбата.
Паяк въздуха замрежва.
Губер – ако го погалиш
мърка, после се наежва.
Ето те – на снимка стъпкана,
бледа и неузнаваема.
Паметта виси на кръпки.
Времето си търси наема.
Зад прозорчето напукано
счупен слънчев лъч блести.
Нищо ценно няма тука. Но
някога това бе ти.
„Счупен слънчев лъч…“ Как ти идват… Господ давал, та давал…