С Христо Карастоянов се запознахме в Стара Загора, в музея на Гео Милев. А може би сме се запознали в Ямбол и след това, когато съм го видяла в голямата и шумна писателска компания в Стара Загора, съм казала – Здравейте, срещали сме се на този и този конкурс, а той е отговорил – Мадам, целувам Ви ръка, и после сме се държали така, все едно се познаваме открай време. Поне така се усещаше; затова и първата среща ми се губи от паметта, усещам я като нещо незначително.
Имаше един период, когато доста често си пишехме по мейла или в чата на gmail. Това бяха весели и откровени разговори с много смешки и линкове към песни. Христо ми изпрати да чета ръкописите на „Името“ и на „Паякът“, после говорих за тези книги на представянията им в Стара Загора и в Ямбол и общото ми усещане за онова време е за множество хора, топлина и радост.

Срещите ни с Карастоянов не са били многобройни, но винаги са били интересни и емоционални. Той говореше с ярки фрази, имаше много знания по най-различни теми и обичаше да впечатлява аудиторията. Макар че обикновено обръщаше разговора на шега, казваше умни и значими неща, които след това да обмисляш и да разсъждаваш; мъдрости със закъснител.

Както се смееше шумно и от сърце, така се и ядосваше. Случвало се е да се скараме и ми беше криво и съжалявах защо съм го засегнала. После разбрах, че и други са го ядосвали и си е тръгвал ей така, посред нощ. Да стане от масата, да те изтрие от приятелите си във фейсбук. На другия ден пак да ти изпрати покана, ей така, само за да те изтрие още един път.

Дори и след два-три такива случаи, пак живеех с твърдата, радостна убеденост, че сме приятели, които просто се виждат рядко, защото живеят в различни градове. По едно време Карастоянов се беше зарекъл, че спира писането. Може би му беше докривяло, че няколко пъти се случи да номинират негови книги за различни награди – и нищо. Естествено, шило в торба не стои, той не просто продължи да пише, а написа важни и значими книги, в които острият ум, сладкодумието и талантът му са подкрепени солидно от ерудицията и задълбочените, прецизни проучвания (ако е цитирал заглавието на статия, излязла в даден вестник преди 94 години на определена дата, значи заглавието е било точно такова, а проблемите, коментирани в статията, са били такива и такива, защото…“

Прилагам негов автопортрет, който той ми изпрати за един рожден ден заедно със стихотворение:
Ха-ха-ха! Това е верният ти Карастоянов, изобразен как пие за твое здраве!!!
Може да не си приличам,
но пък как реалистично пия!
То е, щото те обичам,
Донева! Мария!

Изкушавам се да цитирам и още нещичко от кореспонденцията ни. Поканила съм го да изпрати текстове за списание „Участ“, това през 2006 година, и понеже той се е забавил, съм му пратила следното напомняне:

О, Карастоянов Христо,
хайде, препиши на чисто
малко гениална проза.
Изпоти се моя мозък
от тъга и притеснение –
чака той стихотворение,
плиска се като суспензия –
я драсни поне рецензия.
Мъката ми е дълбока –
свършва срока, свършва срока…………..
…

На което съм получила в ответ:

По-спокойно, по-спокойно,
гиди моме звездобройно!
До ще вторник – светъл ден
и ще имаш ти от мен
туй-онуй и тъй нататък
даже без да бъда кратък…
Дотогава потърпи,
просто лягай там и спи,
или квото правиш там.
Kiss от Ямбол, шер мадам!

Христо Карастоянов си знаеше цената. Той обичаше вниманието и му се радваше. Беше душата на всяка компания. Най-хубавото място на масата беше близо до него, защото там се водеха най-разгорещените разговори. Срещахме се рядко, веднъж на няколко години, и пред себе си занапред ще се придържам към версията, че той сега е в друг град, не много далеч, и е само въпрос на време да се видим пак и хубаво да се наприказваме.

Мария Донева
12.04.24 г.
Стара Загора