Как стигнах до тук, да се лекувам и да се лекувам.
Като си представя целия мрачен път,
по който червените кръвни телца маршируват,
докато объркат пътя и най-после спрат.

Като си представя остриетата, иглите и машините,
които проникват хигиенично и без любов,
и коридора, и нескопосаните картини,
и един шарен чехъл, който ще си остане завинаги чисто нов.

И особено отвратителната представа,
че произволни предмети се кичат със титла „завинаги“,
а на мене очите ми вече почти не светят,
а на мене умът ми мъжди и все по-задълго мига.

Как да водя борба, да нападам и да се окопавам,
щом петната по чаршафа толкова непоносимо тежат,
и наблюдавам ръцете си и не ги разпознавам,
и как мога да ги упрекна, ако се предадат.

Имам малко съюзници и не знам правилата,
а смъртта носи дарове и не се обижда, че се боя.
И аз просто не искам да продължавам нататък,
и знамената ми киснат в белина и в чисто бяла боя.

Но чистотата е мърлява и не се диша от дезинфекции.
Тук на капки мъчително похабяват всичкия силен спирт.
С мръсна болка на буци са натъпкани мушамените дюшеци,
и какво му е странното, ако искам да си почивам в мир.

Неестествено би било да не искам,
с това надупчено тяло, с пребледнелите му кръвни телца.
Гледам края, и конец, виснал в края на одеялото,
и една празна папка, и един черен стол само с три колелца.