Това е проект, в който участвам.
Снимките направи младият фотограф Севдалин Тлаченски, а ние с Кристин Димитрова, Анастасия Стоилова, Константин Трендафилов и Петър Чухов си избрахме по две фотографии, по които да пишем и така да ги преведем от езика на образите на езика на думите.
Утре ще бъде неговият тържествен финал с изложба в София, подробности за проекта и откриването има ТУК.
Ето ги снимките, които избрах, и моите текстове, прочетени на български от Мариан Маринов и на английски от преводача Том Филипс.

***

През мътно стъкло гледам сиви павета,
забързани хора от друга планета,
разхвърляни знаци на писменост чужда,
движение бързо и болка без нужда,
и списък със цели, и път без посока,
и дребни човеци под сграда висока,
витрини, съдини, начупени плочки,
познати квадрати, тирета и точки,
провиснали кабели, релси, улуци,
във празни джобове – ръце във юмруци…
Една жена бърза, и през светлината
студеното слънце й милва косата.

И второто:

***
Не съм дошъл за хляба. Сега съм уморен.
В ума ми вдигат врява избистреният ден,
джамията, небето, ръмжащите машини,
крилото, от което се ръсят перушини,
клепачите, които безсилно се захлопват,
стените, и трохите, които сладко тропват,
прииждащата зима, листата и боклукът,
и сянка на любима, деца, които гукат,
стрехи, дървета, къщи, кънтящи монументи,
сезони, милиони минутки и моменти,
студено, уморено от всичко предстоящо,
пребито, преброено, гъмжащо и летящо…
Сега ще си отдъхна. Едничък миг ми трябва.
Ще кацна. Ще въздъхна. И после… После хляба.