Майка ми печеше най-хубавия хляб, а аз – дете – отскубвах меката му вътрешност, смачквах я и правех фигурки на птици.
Хлябът на майка ми… Трохите бяха като снежинки и се топяха. Когато изсъхнеше, аз го ронех и го хвърлях на земята, а птиците кацаха да кълват.
Майка ми се огорчаваше, че обиждам и нея, и земята, от която житото е излязло, и как може да хвърлям хляб на пръстта.
Но аз защо да слушам, гледах птиците, подскачах сред тях и мъчех гърлото си да издава техните звуци.
Болнаво дете, улаво. За нищо не ставах. Само хабях хляба. Слушах, слушах.
Слушах майка си как въздиша. Болно дете се обича най-силно.
Чувах. Как втасва тестото, как се променя ритъмът на стъпките и как тече водата, как въздухът се провира между листата на дърветата, а тинята целува мокрите ходила на жабите.
– Не говори, горкото – охкаше мама, все едно не съм в стаята пред нея, пъхаше меки топли залъци в устата ми и гласът ми потъваше в тях, поглъщах гласа си, изяждах себе си и се смалявах, обръщах се отвън навътре като небрежно съблечена дреха. Всички звуци потъваха в мен и кънтяха в главата ми като в пещера, смесваха се, отпяваха, разказваха истории, рисуваха картини – а не можех нищо да кажа.
Беше непоносимо, най-вече за мама.
Лирата в ръцете ми.
С нея проговорих без думи. Забравях да ям. Спрях да ям. Не спирах да свиря. Родих се втори път. Преди лирата бях сянка, напразно ядях хляба, бях като гроб, в който синът на майка ми потъваше все по-дълбоко, без да говори, без да разбира, безполезен и ням.
Музиката ме изведе на повърхността. Срещна ме с хората. Даде ми и глас, и име. Вече не бях безплодна пещера и тунел към нищото и мрака. Превърнах се в корито, ръцете ми станаха извор, а музиката бе вода – напояваше всичко живо, блестеше, бълбукаше, говореше, пееше, изпаряваше се, искреше в дъги, достигаше небето.
Аз виках, пеех, блестях и достигах небето.
Вече нямаше значение, че не мога да говоря. Всичко вече беше път и тържество.
Радостта беше моя и аз бях радостта.
Щастие.
Любов.
Не можех да остана. Реката тече, музиката лети. Вървях след тях и когато се сетих да се обърна, родното ми място бе далеч, невидимо сред сенките, а мама се беше стопила като троха, като фигурка от меката среда на топъл хляб, като мъглица над разпуканата хрупкава кора.
Обърнах се назад, а споменът за мама въздъхна и се стопи.
После имаше музика, пътища, хора. Едно и също щастие в различни цветове. Тъжно щастие. Триумфиращо. Самотно. Споделено с приятели. Гладко като гръб на змия. Топло като пясък. Остро като звезда. Гладно. Изобилно. Вглъбено. Болезнено. Щастие.
Наричат го музика.
Правя го аз. Излиза от пръстите ми.
Мен никой не ме докосва.
Аз бях навсякъде сред живите.
Изливах музиката, за да постигна тишина, да свършат думите, които никога не се научих да изричам.
После, Евридика.
Познах я по хляба. Остави ми го сутринта. Разчупих го на следващата сутрин и беше топъл. Трохите се топяха като снежинки.
Обърнах се и я видях да идва. Беше много далеч, приближаваше, а зад гърба й се надигаше светлината на изгряващото слънце, идваше, както зората идва при изгрева, мракът изчезваше, сенките се топяха, смъртта отстъпваше безсилна, нямаше смърт, нямаше самота, само тържество, щастие, музика, Евридика идваше насам, вчерашният хляб димеше, ехтеше музика, стъпките й пееха, аз гледах към нея през рамо, и беше ясно, и беше сигурно, че ние винаги ще бъдем заедно, и ние никога няма да се разделим.