Аз гледам със обичащи очи
и няма начин да не забележа –
с нехайно боядисани лъчи
излиза сутрин слънцето. Небрежно,

загърнато със сивкава мъгла,
набързо гледа работа да свърши.
Примижало зад тежки очила,
студено му е и гърбът го кърши.

А цял свят на ръцете му лежи
и цялата земя на него чака.
И не че да се грижи му тежи,
но отдалеч се вижда, че е плакало.

Притопля и подрежда. Стисва зъби.
Отива двора си да поошета.
Ръждиви, уморени, с крехки ръбове,
листата му подлагат плитки шепи.