Навярно ще те разпозная,
когато вече ще е късно.
Когато е отминал краят
и ябълката е откъсната,
когато Раят е изгубен
и няма с теб да го намерим,
и даже въздухът е груб, и
най-близката мечта е вчера.
Какво ще е? Ще ми е мъчно,
ще плача дълго, със наслада.
От себе си ще се отлъча.
Ще спра (за малко) да съм млада.
Ще си припомня, че те искам –
голяма новина, честито! –
че вече няма да сме близки,
че има дни – защо са дните? –
че има нощи – нека пукнат!,
да идват, аз ще ги прегазя,
към теб сърцето ми ще хукне,
но аз от тебе ще го пазя.
Дали ще е необратима
промяната? Не вярвам. Май.
Но тебе още ще те има.
И мене ще ме има.
Край.
Мария Донева 
Най-важното в края на краищата е да не знаеш края.
На 11 февруари 2016 г., 23:23, „Мария Донева“
написа:
> Мария posted: “ Навярно ще те разпозная, когато вече ще е късно. Когато е
> отминал краят и ябълката е откъсната, когато Раят е изгубен и няма с теб да
> го намерим, и даже въздухът е груб, и най-близката мечта е вчера. Какво ще
> е? Ще ми е мъчно, ще пл“
>
Их че хубавооо!
По този повод –
…
Не искам да те разпозная,
защото вече ни е късно.
И няма да усещам края,
и нишката че е прекъсната.
Когато много е загубено,
дори черупка не остава,
е смешно да се гледа влюбено,
опитвах доста, но не става.
Какво ще бъде? Ще тъгуваш.
И аз. Но няма да го кажа.
А сетне? Ще се излекуваш.
Ще бъдеш веселичка даже.
Ще идват дни. Да отминават.
От мен при теб дано отидат.
И нощите. Какво ми дават?
Сумрак в кутийката на мида.
Аз стихове ти писах с обич,
ще скъсам всичко, що съм писал.
Ще те забравя… Но, във скоби –
дали в това ще има смисъл?…
Да се обърнеш? Ще е късно.
Не бива да те разпозная.
А да вървя… И непрекъснато
да гледам. За да видя края…
.
🙂