В тези сутрини студени
локвите са остъклени.
Ниви, улички и дворчета
сякаш гледат през прозорчета
локвите са остъклени.
Ниви, улички и дворчета
сякаш гледат през прозорчета
и ледът е син, където
отразява се небето.
Стъпвам по леда и тропвам,
по прозорчето похлопвам,
тук съм, само наминавам,
бързам, няма да оставам,
на земята съм до прага.
Хуквам, по небето бягам,
хлъзвам се, политам, газя
в кални ледени елмази.
тук съм, само наминавам,
бързам, няма да оставам,
на земята съм до прага.
Хуквам, по небето бягам,
хлъзвам се, политам, газя
в кални ледени елмази.
Мария Донева 
*** *** ***
Стъклото – тънък синкав лед.
През него аз се взрях навън.
Там зимен Ден, студен и блед,
току се вдигаше от сън.
Потокът – смръзнал. И мъгла,
от вятър лъхната, се пръсва.
(Денят с невидими крила
в лицата мокър скреж поръсва.)
И хукват сепнати очи
към хълма, дето става чудо:
Денят, червен, насам търчи
и с огън всичко живо буди!
1977 г., Боров дол
Муза и половина си, но отпреди да те познавам още. Даже две музи,
приблизително.
Чудно!