Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.
Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.
Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.
И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…
Мария Донева 
Да, великолепие от влага! 🙂 Разкош от аромат! 😉
и аз това казвам 🙂
Непостижимо съвършенство.
:p
Поезия във всичко! Чудесно!
тя там си беше
Ихх! Прекрасно стихотворение, Мария!
Пък аз:
…
Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.
И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.
А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…
Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!
…
. 🙂
🙂
Pingback: Потръпна лекичко полето… | Мария Донева
Pingback: Потръпна лекичко … | Тодор Толев