– Не се ли страхуваш за своите тънички клони?
Как можеш да мислиш за всяко листо без  тъга?
Защо ги извайваш, щом знаеш, че ще се отронят?
С какви сили зрееш?

– Аз просто живея сега.

– Какво ти е сигурно? Спира дори светлината.
И кой те обича? С милувки, по-леки от пух…
Пълзи старостта и прониква, дълбае кората…

– Но хубави песни как кацат по клоните чух.
Наглеждах гнезда и си чуквахме среща с кълвача.
Той знаеше как да накара света да кънти.

– Но нямаш ли нужда да мислиш, да имаш, да значиш!
Защо съществуваш?

– Защо ли? Не знам.
Ами ти?

=