Блещукат стъкълца в небето.
По тротоарите – звезди.
Едно дете, с игра заето,
разхвърля ги и ги реди.
Без никаква парична стойност,
с еднакъв чар неприложим.
Поемаме си дъх спокойно,
но няма да го задържим.
Случайно. Нежно. И красиво.
Неясен мелодичен звук.
Ръка, която ни завива,
макар че няма никой тук.
Във погледа си само носим
отблясъци от миг дълбок –
как месецът виси на косъм
от гривата на еднорог.
Чудесно сънуват поетите! Не случайно си драматург в театъра- каквито бяха и твоите събратя Лилиев и Яворов. 🙂
🙂
П Р Е К Р А С Н О!!!!