Беше стъпкан, претъпкан площад
със крадливи врабчета.
Той видя как отстъпват назад
стреснатите дървета.

Беше ден с много хора и шум,
натежал и износен.
Той измисляше думи наум
и ги губеше после.

После… в гъстата, тежка тълпа
се отвори в пролука.
Той видя на едни стъпала
кацнал гълъб да гука.

Посред тропота тежък и лош
той издуваше шия.
И перата му в скромен разкош
как отблясъци крият.

А до гълъба, точно встрани,
като капка дъждовна,
най-добрата от всички жени
се усмихна любовно.

После хората скриха я пак.
Онзи гълъб отлитна.
Той затича се като хлапак
със сърце любопитно.

Тя не беше помръднала. Той
без да иска я бутна.
Там летеше пожарна със вой.
А жената – уютна.

Там крещяха на вносен език.
Там се блъскаха здраво.
Те се скриха в един объл миг.
Първо тя го направи.

И със поглед и с бяла ръка
във мига го извика.
В тишина постояха така.
Не продумваше никой.

Да останем във нашия миг!
Все едно как се казвам.
Ще си имаме собствен светлик,
топъл, без да залязва.

Този миг е гора и река.
Нищо друго не искам.
Отвлечи ме. Ще те отвлека.
Той ръката й стисна.

Ще си взема най-дългия ден
и обувките здрави.
Той й каза – мисли си за мен,
все едно какво правиш.

Приближиха се да поздравят
стреснатите дървета.
Може би ги очакваше път.
Той показа й цвете.

После – локва със чиста вода,
легнало огледало,
и доброто лице на града,
освежено и бяло.

После той я изпрати до тях.
После тя се разплака
със сълзи и от страх, и от смях.
Обеща да го чака.

И се скри. И градът охладня.
Падна вечер от камък.
Той си тръгна. Вървя. Огладня.
Осъзна, че я няма.

И затича към нейния дом.
След това се отказа.
У дома се прибра мълчешком.
И луна се показа.

Стига драми. Такъв златен ден
е един на хиляда.
Тя е правена точно за мен.
Тя е смешна и млада.

Той си каза – щом там я видях,
я усетих веднага.
Тя погледна със погледа плах,
но нали не избяга.

Тя почака. И аз я открих.
И сега ще я пазя.
Щом заспи, аз ще бъда най-тих.
Всички дати ще спазя.

Ще си имаме наш ритуал.
Ще си имаме всичко.
И светът ще е пресен и цял.
Ще си бъдем самички.

Стига драми. Такъв златен ден!
Той се случи. Той беше.
Тя дали сега мисли за мен?
Аз дали не съм смешен?

Той заспа най-накрая с мечти
и със дрехите дневни.
Той се беше завърнал почти
във годините древни,

стана юноша, нежен и млад,
и готов да обича.
А във същия тягостен град
едно младо момиче

засънува. Ръмеше навън.
И с тържественост тиха
едновременно същия сън
двамата споделиха.