Ах, то е толкова малко –
потъва цяло в тревата.
Крачета като писалки
и гръбче с фина позлата.

Уши, които внимават,
опашка като ветрило.
Такова конче минава,
премигнеш – хоп! – и се скрило.

Тревата ври и ухае,
погледнеш – хоп! – лайка бликне.
И само майка му знае
къде е, как да го викне.

Такова конче изящно,
в сърцето – хоп! – ще ти влезне.
И е красиво, и страшно –
че може – хоп! – да изчезне.