Милена Ташева написа текст на тази тема, аз се замислих и реших също да напиша своите причини.
Имам предвид не само премиери в тесния смисъл на думата, а и други публични срещи с писатели по различни поводи.
При мен е малко по-особено, защото аз живея в книгите и част от премиерите, на които съм ходила, са на книги, писани от мен – но това е частен случай на обща ситуация и разликата е само в някои нюанси.
Аз живея в Стара Загора и се старая да не пропускам събитията от културния живот на моя град, защото искам да съм част от него.
Ходя на срещите с писатели и поети, които живеят в града. Любопитно ми е да ги видя в друга светлина, извън кафенето и ежедневното битие. Интересно ми е как ще подхванат разговора, какво ще дадат на публиката и какво ще очакват да получат от нея. Интересно ми е да наблюдавам и самата публика – кой е дошъл, кой от обичайните заподозрени отсъства и защо. Минали са годините на активен и драматичен социален живот в поетическите кръгове в града. Те вече са в света на легендите. Сега тези кръгове се топят като пяна, пукат се с тихо съскане, притихват, разпадат се без борба, без битка, без шум. Старите поети си отиват един по един и за мен е дълг да отида и да чуя стиховете им с техния глас, докато все още това е възможно.
Тъжно ми е.
А на срещи с млади писатели и поети ми е весело и отивам, за да ги окуража с присъствието си – дори само с това, че ще има още един зает стол и още една купена книжка. Наблюдавам ги и си мисля какви хора са те, как живеят, каква вода пият, за кого пишат.
Аз не се чувствам нито стара, нито млада. Не се чувствам част от пишещо общество. Кеф голям е това!

Ходя с интерес и на повечето срещи с автори от други градове и държави. Щом те са си направили труда да дойдат до тук, какво ще ме спре мен да се търкулна от къщи до мястото на събитието? Те вече са направили по-големия жест, направили са си труд и сигурно то не е просто защото разполагат с излишно време и излишни пари. Сигурно имат нещо важно и интересно да кажат. Освен това знам колко е обезсърчително да пътуваш пет часа и на мястото да те очакват трима души.
За мен лично срещите в камерен състав са очарователни, защото мога наистина да поговоря с хората лично, да запомня имената им. Ако са дошли съвсем малко хора, присъствието им е още по-трогателно (а организацията очевидно не струва). Веднъж Райчо Русев, като видя, че сме десетима души в залата, отиде, купи една бутилка уиски, сипа ни в чашките, и после ни направи такъв рецитал, че и до днес си го спомням с топлота и радост – това беше урок за мен.
Когато авторът се среща с читатели наживо, това е акт на голяма смелост от негова страна. Той пише в самота и казва неща, които са интимни, дълбоки, тайни, стоят на скрито в ума му, а той ги извежда навън с помощта на думите и в един момент целият се обръща с вътрешното навън, като небрежно свалена ръкавица. Това е болезнено и понякога – неестетично. А той се изправя пред директния поглед на външните хора, които питат – а това по истински случай ли е написано? Има ли автобиографични елементи в книгата ви? Вие наистина ли сте преживели всичко това? Изисква се голяма смелост да застанеш пред публиката и доброволно да влезеш в диалог за написаното. Но това се оценява. Това приобщава хората, показва им, че са приети във вътрешния град на крепостта, в която книгата е създадена.
Ходя на премиери на книги заради общуването с писателя. Ако вчера с него сме ходили да пием бира, или ако съм го виждала по телевизията, когато съм била дете, или ако сме били състуденти, това е допълнителна предистория на срещата ми с литературния текст. Но изправянето му пред публиката точно като писател вече е съвсем друга роля. Превъплъщение, или въплъщение.
Авторът и книгата са отделни неща, но те имат родство и аз искам да видя по какво си приличат и как взаимно са се извайвали и променяли.
Авторът и книгата са в дълбока, поглъщаща любовна връзка, до момента, в който тя стане готова да си тръгне от него и да потърси среща и близост с мен. Ние сме свързани, ние тримата.
Премиерата на една книга е акт на благодарност и взаимно уважение между автор и читател. Взаимно признание на стойността и значимостта на другия. Ние обменяме време, внимание, емоции и мисли. Това е ценно и си заслужава да се отпразнува с една среща.
Ходя и заради общуването с другите хора от публиката. Ако е щастливо и възторжено, споделянето прави възторга още по-ярък. Ако е тъпо, поне не съм единствената прецакана. Виждам познати. Виждам непознати, с които мога да се запозная. Виждам, че има и други хора като мен, значи не съм сама в тоя живот.
О, премиерата на книгата е празник! Това е нейният рожден ден, прощъпулникът й, абитуриентският й бал. Всеки, който е поканен да присъства, е желан и очакван. Колко хубаво е това – книгата да бъде посрещната с радост. Мисля, че хората, които идват на един такъв празник, са нейни орисници. Важно е.
Неведнъж съм пътувала до други градове, за да присъствам на представяния на книги, а после съм пътувала сама през нощта, за да се прибера вкъщи. Този премиерен туризъм ми е доста приятен. Самият път, концентрираното очакване, бързането, непознатите улици, които ме водят към мястото на събитието – всичко се смесва в букет от хубави емоции. Големите автори и добрите приятели категорично си заслужават пътя и усилието. А когато за мен са правени такива жестове, съм се чувствала толкова признателна, никога няма да го забравя, никога.
Ходя на премиери, защото това ме прави съпричастна със съдбата на книгата, и после приемам някак лично новините, свързани с нея или с автора й. Когато го видя по телевизията, се чувствам, все едно виждам личен свой познат, макар че просто съм седяла на петия ред някъде си и не сме разменили нито дума. После по-внимателно се вслушвам в това, което казва той, и съм по-отзивчива към каузите, зад които застава.
Ходя и на премиери на автори, които не харесвам. Давам им шанс да ме спечелят, макар че те почти никога не успяват да се възползват от него.
Нямат брой случаите, когато тържествено съм искала прошка от себе си и съм си обещавала, че повече няма да се подлагам на такова нещо. Нагледала съм се на скучни дървеняшки представяния. Виждала съм хора, които не могат да говорят пред публика. Но го правят! Хора, които фъфлят или говорят прекалено тихо. Хора, които са самовлюбени и самохвални. Хора, които са толкова притеснени, че повтарят – няма да ви досаждам повече, няма да ви бавя, няма да говоря… ами за какво си дошъл тука, че и мене си ме изкарал от къщи – да дойда, за да не говориш ли, алоууу?!
Дишам дълбоко.
Хубаво е човек да види и това, за да знае как не трябва да се правят нещата.
По принцип, премиерите се правят, за да се разчуе за новата книга, да се продадат бройки от нея и да се обърне внимание на автора.
Аз мисля, че премиерата на книгата е за удоволствие на публиката. Това е шоу, а не лекция, открит урок или панахида. Това е празник с поезия и музика, с приятели, усмихнати лица, цветя, гушкане…
Впрочем, като казах музика… Умирам, когато насред вълнуващо и интересно представяне на книга изведнъж събитието се прекъсва и цялата зала дружно се заема да изслуша цигуларче, гайдарче или акордеонистче от местното музикално училище… или каквото и да било друго музикално произведение, ако то не е свързано пряко и по същество с представяната книга. Даже ако музикалната част е виртуозна, съвършена и приказно чудесна, пак е лошо за книгата – тя е изритана от центъра на вниманието. А ако представянето е скучно, тия музики само удължават агонията. Защооооо!!!!!!!!!!
Отговорът ми на въпроса стана твърде дълъг, затова спирам.
Защо ходя на премиери на книги? Ще дам няколко кратки отговора:
Защото съм ги написала.
Защото съм ги чела.
Защото искам да ги прочета.
Защото ценя автора.
Защото съм любопитна.
Защото поканата е била неустоима.
Защото съм непоправим оптимист и очаквам да се случи празник, и с присъствието си помагам той да се случи.
Защото обичам книгите и искам да съм част от живота им, както те са част от моя.