Колко интересно! Гледай:
разораното дими.
Някаква мъглица бледа
над кафявите земи
се издига на къдели
и за миг се застоява,
после бавно – накъде ли? –
се запътва, проредява,
сякаш почвата въздиша
и за малко в равнината
са излезли да подишат
сенките на семената.
оо милите семенца
🙂
…
И мъглицата поема
по асфалта, по шосето,
и полекичка превзема
гледките ми, аз пък – ето,
радвам се, че изсивяват
сенки и неща във черно
и това успокоява,
вярвам, искам да е верно,
и понеже виждам трудно
пътя, всичкото отсреща,
ама никак не е чудно…
Тази наша кофти среща…
…
.:)
еее, така хубаво започна!
Добре! 🙂 Нека тогава е така:
…
И мъглицата поема
по асфалта, по шосето,
и полекичка обзема
мен и гледките ми – ето,
във сребристо засияват
сенки и нещата в сиво,
и се чудя как успявам
всичко да ми е красиво,
и понеже ми е трудно
да съзная, че пътувам,
си повтарям – с теб е чудно,
правиш ме да съществувам!
…
. 🙂