Старостта е осакатяване. Да не можеш да тичаш и дори да не можеш да вървиш. Да не можеш да се качваш по стълбите.
Никой да не иска да те прегърне. Да не можеш да зачеваш и да раждаш деца.
Старостта е немощ – да нямаш мощ и нищо да не можеш да направиш.
Да не можеш сам да си смениш чаршафите.
Старостта е тялото да се износи. Тялото, тази мека машина от кости, месо и кръв.
То остарява и се поврежда, и това е повече от сигурно („…но кой знае какво ни очаква, освен безнадеждните дрипи на старостта…”)
И какво може да се направи.
Мисля, че може би е възможно
да отглеждаме това, което няма да ни изостави. Да се окуражаваме, за да стане духът смел. Умът любопитен и неуморен. Душата прощаваща, обичаща и блага.
Да гледаме картини. Да слушаме опера. Да слушаме птици, гълъби, гугутки. Хеви метъл, родендрол, или това, което ни повдига над тялото. Да четем книги. Да препрочитаме любимите си книги и ако вече не ни вълнуват, да се разделяме с тях като със стари приятели, които са тръгнали надругаде. Да ги препрочитаме пак. Да пътуваме и да сравняваме небесата. Да се прибираме. Да трупаме мекота и благост.
Да се грижим за тялото, защото е тук за малко.
Да се грижим за душата, защото ще ни съпровожда по-дълго.
Да си позволим да прегръщаме повече, да се научим да се разделяме навреме.
Мария Донева 
Иххх!
За силата на старостта?…
За старостта на силата? …
🙂
.
и двете ги има 🙂
Ти си така добра и чудесна! Но това последното… възможно ли е изобщо?
все едно, всичко ни е приготвено и ще ни сполети. поне да го преживеем с достойнство.
За неизбежността. Прекрасно е!
Наздраве! 🙂
„Умът любопитен и неуморен. Душата прощаваща, обичаща и блага.“ Благодаря ти, Мария. От сега напълни младата ми душа в четвъртък вечер)))
а в събота вечер как е? 🙂
и в събота бива, а в понеделник чета за слънца разни счупени като хапчета и кимам в душевно съгласие
Аз съм един дупкар
от стар износен матриал,
по стар от Рибния Буквар,
цял побелял и изветрял.
Аз нямам тоя божи дар:
перо и стил лиричен.
Душата ми е инвентар
на мозъка първичен.
Митко!
Ех, Мария… Тази вечна тема за старостта идва и си отива от нас и пак се завръща, за да дълбаем все по-дълбоко и по-дълбоко в нея…
Знеш ли, когато стане въпрос за старостта, се сещам за старата си баба, чието тяло вече не е при нас и чиято душа никога няма да спре да ми липсва.
Та, във връзка с това бих споделила с теб, че според мен, на старостта не й е нужно да тича. Нито да ражда деца. Старостта е есен… и зима. Всеки сезон носи своята красота. Със сигурност ни е трудно да остаряваме – или поне на умовете ни им е трудно да приемат остаряването на телата ни, но това е преходен момент. Колкото по-бързо спрем да се тревожим за старостта на телата си, толкова по-рано ще можем да се съсредоточим върху потребностите на душите ни.
Уловила си нещата толкова хубаво…
Но все пак, аз си мисля, че трябва да гледаме картини и т.н. по принцип – мнооого преди да сме започнали да остаряваме.
Колко е тъжно, че някои дори не успяват да остареят… Когато сме здрави се тревожим за старостта, а когато сме болни ни се иска да остарем…
Хора… 🙂
хора всякакви 🙂
Май всички сме еднакви и минаваме през едни и същи етапи 🙂 . Хвърли едно око на това 🙂
за съжаление не зная как да го направя като линк 😦
Един компетентен ви казва:
Правете си днешната любов, вършете си днешната работа, пийте си днешното питие! Не мислете за старостта – когато дойде пак ще има какво да правите, бъдете спокойни. Тогава пък няма да мислите за смъртта… 🙂
Повече по въпроса:
(ако ви остане време 😉 )
така си е 🙂
Старостта е великият урок на смирението. В нея има нещо много съществено – борба за съхранение на достойнството, умение да се вписваш в живота, отхвърляйки амбициите. В старостта можеш да се научиш да правиш това, за което някога времето е било недостатъчно – да гледаш дърветата, да слушаш дъжда, да общуваш с природата, да общуваш повече с духа, защото материята все по-малко те вълнува. Общувайки с духовното, изтриваме страха от нощта, от идващата сурова зима. Всички проявления на изкуството са тук, за ни помогнат – едно ноктюрно на Шопен, четиристишие на Цветаева, картина на любим художник, онова разтърсващо многогласие на „Полегнала е Тодора“. Тогава с лекота ще прекрачим от живота в отвъдното. Всеки ден благодаря за тази подредба, защото ми дава сили и упование за утрешния ден.