Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?
Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима
на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.
Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.
Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?
Мария Донева 
Тъжно, но истинско и следователно – прекрасно…
мисля, че не е толкова тъжно – има движение, звуци, аромати… ако човек е зает да слуша и гледа шарения свят, ще му остане малко по-малко време за тъгуване
Днес купих „Меко слънце“ от панаира на книгата във Варна. Отдавна не бях чел толкова виртуозно написана, звучаща просто и искрено, но всъщност неочаквана и дълбока поезия. Не бях чувал това име – Мария Донева – но сега ще го запомня.
Радвам се, че книгата ви е допаднала. Благодаря, че споделихте това тук 🙂
Марияяяяяя……!
🙂
«Подир трийсет лета аз не зная
кой ще бъде тук,
кой ще е тръгнал…»
http://petkohinov.com/?p=565