Дъждът се търкаля и прави кълбета.
Сватбарски гърми със пищова.
Прелива земята. Прелива небето.
Мирише на чисто. На ново.
Мирише на печени тежки смокини,
на кална трева, на подправки.
Водата се блъска в стени и комини
и мокри човеци и мравки.
И всички се крият, и всички се радват,
не вкусвали влага отдавна.
Земята се мие. Небето се мие.
И всички сме чисти и равни.
Видя ли!
аз бях там 🙂
Божия благодат…
о, да! имахме нужда
аз бях видял същото, но описал го така:
Небето издува се. Блесват
за миг прогърмелите вени,
присветва нощта безутешно
в последна молитва за зрение.
Тревите растат оглушаващо,
а мракът отвътре приижда
и сводът разтича се давещо,
защото не вижда. Не вижда.
На времето калните притоци
в гърдите потъват безследно,
а аз му отдавам очите си –
за сметка на мен да прогледне,
за сметка на мен да познае
причини и тъмни последици…
В сълзите си сетни нощта е
отмила савана от себе си.
🙂
а, този дъжд е друг
мисля, че е далечен братовчед на моя дъжд, батко му е и като малки заедно са се учили да плуват
🙂
бях го кръстил „Филтрация“ – уж и аз исках да кажа, че накрая сме чисти и равни 🙂