Гретел, Гретел,
не са ли ти казали за птиците и трохите?
Майка ти те учеше да печеш курабийки,
намазани с яйце, за да блестят,
с искряща захар.
Когато отваряше фурната,
амонякът затваряше очите ти
с острия си дъх на тигър.
Домът ухаеше на ванилия и на празник,
лицето ти беше червено,
всичко беше сладко като теб, Гретел.
Майка ти те научи
да печеш курабийки,
за да има път от нея до теб,
когато вече я няма.
Откъде дойдоха птиците, Гретел?
Как ще отидеш при майка си сега?
Друга жена целува татко ти,
гората е тъмна и
нямаш братче.
Сега запали огъня
и дай пак да ти близна пръстите.
Мария Донева 
Както се знае, трудно харесвам белите ти или свободните ти стихове 🙂 Ама туй е мно’о хензълско!!!
то е старо
За мене е ново 🙂
Гретел, Гретел, не са ли ти казали… епично.
ухааа :))))
Бруталия е!
Бруталия.
Веднага си го заделих и него във файла, в който си вадя любими неща от този блог. Файлове такива из моя компютър – бол.
Малко късно го хванах това, но то за тези неща няма късно-рано.
🙂 :Р :Δ
едно време пишех такива
пък с времето ставам все по-обтекаема
Да. Срещам ги из „Има страшно“ и „Прикоткване на смисъла“. Там дори има стихотворения за хлебарките – и то съвсем неромантичен поглед 🙂
Но като че ли Мария Донева най-много си личи тъкмо в онези стихчета – твоите си – „наивното изкуство“. С тях няма как да бъдеш сбъркана.
ех… 😉 Гретичка 🙂
🙂
Reblogged this on Цена. Като името. and commented:
Хората са като огромен айсберг – на повърхността сме отделни и уж много различни, но в крайна сметка сме една планина.
Ей такава чудесна метафора съм радостна да си имам от десетина години за това много странно чувство да попаднеш на стихове, които все едно са дошли някъде от основата ти.