Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.
Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.
А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –
самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.
Мария Донева 
„Когато си отиде любовта,
отиват си и всички звездни нощи.
И в урната гореща на дланта
остава прах от светите и мощи…“
Остава само стъпкана трева
порои сухи, дъх на изгоряло.
И дълго, много дълго след това душата те боли и тялото.
Додето тихо дойде оня мъж
с ръка като прохладен лист над тебе
и ти прозреш накрая, изведнъж,
че Доброта ти е била потребна…
Катя, чие е това?
Защо така?
искреният отговор пие много ракия
🙂
🙂
Четиристишието е куплет от стихотворение на моята покойна приятелка, даровитата поетеса Полина Ралева. Усетихте я, нали! Обичам това стихотворение!
приятелите са важни
винаги
Всеки път е прекрасно,
докогато се случва.
Щом престане, е ясно-
иде ред да се случи
нещо друго и ново –
и отново омайно.
И така, слава Богу,
се върти до безкрайност 🙂
ех, че хубаво, Ели!