Това е най-приятното занимание, как можах да забравя?!
Най-хубавото е, когато дойде ред да им направя личицата.
Довършвам устата, късам конеца, поглеждам го в очите, то ми  отперва една усмивка.
И с нещо като… ревност?
се запитвам за какво мисли, кое буди тази усмивчица, за какво си мечтае
и ми се приисква да го опозная
Което е голяма смешка, защото това е кукла от чорап, току що направена от мене.
Спомням си как Иво се връщаше от детската градинка, използваше думи, които за пръв път чувам от неговата уста, и казваше неща, научени не от мен.
Ревност.
Ама се преодолява.