Тя свали очилата
и започна да плаче
по такъв непохватен
и безпомощен начин,
сякаш никой край нея
вече не съществува,
само слънцето тлее,
само влакът пътува.
Нито звук. Без да пречи.
Без да се извинява.
Тя е тук, но далече
нещо я наболява.
Явно нещо й има.
Или нещо с децата.
Или не е любима.
Слага пак очилата,
в ъгъла на купето,
мисли, плаче, сънува,
и си ближе сърцето,
и сама се лекува.
Мария Донева 
ох, този непостижим сръчен плач… обаче за него не може да се напишат такива мили стихчета 🙂
той стане ли сръчен, може и без него май 🙂
аз поне си слагам очилата, тъмните…
все пак, малко приличие да има
усмихването е хубаво, но ако на всичко се усмихваш, често се случва просто да похабиш хубавата усмивка
Истинско… като че ли на всеки се е случвало да поплаче поне веднъж така…
понякога жадувам да поплача, а не мога
и това се случва
Ама ох, бе, Мария… *
Мило, живо, истинско. Прекрасно.
то така си беше
Мария, търсих ти постове от сутринта, да те чета и да си приспивам болката, проявила се физически, някак си…И сега така мило ме потупа по рамото, че всичко вече ми е наред…поне наум:)
гуш
Толкова нежна,изпълнена с обич към света,поезия.И толкова „приземена“.
„И си ближе сърцето, и сама се лекува“ – ох, заболя ме. Това самолекуване вероятно е преживяно. Хващаш се за косите и си казваш-: „Г-жо Мюнхаузен, измъкни се от блатото, стига си циврила!“
Точно така е!
Близка душица страда…..и със сигурна,че и тя плаче така……
Да минава лошото!
Може би грабнато от живота, но превърнато в обич и поезия… Благодаря , Мария!