Старостта ще ме осакати
с тежък ум и изхабено тяло.
Без посока тихо ще трепти
мисъл със избягало начало.
Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.
И кръвта ми бавно ще пълзи,
за да топли минали надежди.
Като сух и овехтял вързоп
меко одеяло ще ме гушне.
Тъжно бебе на годинки сто –
кротко, мълчаливо и послушно.
Ще ме унизява старостта,
ще огъва крехките ми кости.
Спомени за хора и места
ще ми идват като живи гости.
Залезът със светлина от мед
в кехлибара си ще ме облее,
ако имам страшния късмет
просто да не спирам да живея.
Мария Донева 
Их че хубавооо!
В тази връзка се сетих –
Старостта мен няма да съсипе!
Да, ще вземе старото ми тяло,
стави, кости, всичко овехтяло,
ще ме сгъне, ще ме събере,
ще ме плаши – трябва да се мре,
с болести и болки ще ме сипе,
ще ми прати язва или рак,
но едно не може да докосне!
В златния на слънцето варак
радостта от този ден ще свия –
книжки имам, има и ракия,
имам жадно любопитен дъх,
а пък лошото отмивам със въдъхх
и току – усмивка пак ще росне!
.
🙂
❤
Не ме е страх от старостта.
Страх ме е от болката.
Не искам вечна младост,
кой колкото е – толкова.
И в подготовка за почивката
ще съм щастлива с бузи алени
Старица малка, с очила
и с гуменки, за мен изваяни. 😉
и с гуменки, от спорт окаляни също :)))
😀 Не, не, чистички, бели, искрящи. 🙂
какво хубаво бабенце! 🙂
Много красиво казано. Но май ми звучи малко песимистично. Поне такава ми се струва, че е гледната точка. 😛
Dreamy
да, защо не