Но страшно ми се прииска да бях!

Чета „Магията на Белград” на Момо Капор, преведена от Ася Тихинова – Йованович.
(Нева, благодаря ти, че ме научи да гледам името на преводача и да му благодаря на ум за четвърт секунда (не отнема много време, а е толкова правилно!))

И чета аз книгата. Започнах я във влака за София, но не напреднах много, защото спирах след всяко есе, за да си помисля и да подишам малко, докато се успокоя.

Това е моята книга! Пише за този град, в който никога не съм ходила, за неговите улици, реки, небе, шкафове, подправки, заведения, сезони, манджи, пазари, момичета и бабички, за каквото се сетиш. И уж нищо не е кой знае какво, и какво ме засяга пък мене, а е разказано с толкова любов, с такава нежна усмивка, че ми се доплаква и сърцето ми се изпълва с копнеж.

Ако отида в Белград, той едва ли ще покаже тези свои лица точно на мен. А ако ме хареса и се обикнем, нали ще тъгувам, когато го напусна.

Момо Капор, Момо Капор, какво направи ти с мене…