Слънцето взе да пониква
горе сред облаци снежни.
Още не смея да свикна.
Още е толкова нежно,
влажно, лъчите му – крехки,
не лъчи, а намерение,
тънки – в дебелите дрехи,
срички от стихотворение,
капки от притока пролетен,
полъх, троха, молекула.
Гледам лъчите наболи,
стоплени – малко над нула,
драсната с молив усмивка –
точки, чертица и скоба –
слънчице леко и пивко,
светнало само за проба.
Мария Донева 
ти си такова слънчице:)
Очаквам и днес да пробие
слънцето на зимата като кокиче:)
кокичета за теб, миме
наистина изведнъж стана много кокичешко времето
много са хубави 🙂
Лъха толкова нежност и слънчева светлина от това стихотворение, че сърцето ми направо се стопли от умиление и се разтопи 🙂
Много е красиво, поздравления!
:)))
Има такива дни :)))
Благодаря!