Корабите на възможната любов
идват зад гърба на хоризонта –
бавно.
Пръв ще стигне до брега,
който от сърцето си изхвърли
трупаните ласки и надежди,
житото – в солените води,
плътните коприни – по вълните.
Гол, свободен и въоръжен
с правото да обяви за свои
камъните, сенките, дъжда,
сладките като целувка извори
и пръстта за правене на хора.
Напомня на Кавафис 🙂
их!
Именно 🙂
Хубаво.
🙂
Именно 🙂
Това е най-хубавото ти стихотворение.
благодаря 🙂
Липсваше ми…
❤