Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато расте
всичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.
И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
и те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…
Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,
да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.
Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.
На какво се надяваше?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…
Да понякога някой ти я скрива в торбата или изобщо не ти я дава… Много е красиво и с дълбок смисъл. Много, много ми хареса =]
благодаря )
А ти като експерт по тия работи, може ли да изкажеш мнение за моята „Рибка“? Много ще ти бъда благодарен! 🙂
бистро и радостно е 🙂
настроението го има, но стихът би могъл да се изчисти още, да звънне ритъмът. също и сравнението с дете накрая малко ми размива представата.
Чудно е! Perfect!
🙂
не се сещам за друго толкова чудесно съчетание на съдържанието с формата, наистина 🙂
благодаря, Галя
има един куплет (ти оставаш да помниш, да вървиш, да ядеш като жалко, бездомно, остаряло дете), където нарочно развалих изрядните рими, не помня вече, ядеш се римуваше с копнеж, това знам със сигурност; после реших, че точно тук трябва да го разклатя
знаеш, човек е сринат в тоя момент, не трябва да е правилно, трябва да е
съсипано
ама лекичко, нали :))))
Много, много красиво наистина.
А надежда винаги има, дори и на кокоши крака 🙂
Да, времето вероятно смалява любовта до размера на малко зрънце, но едва ли би могло да я унищожи. Тя си стои някаде, малка, но готова да покълне и порастне отново.
Истинския проблем е отчаянието според мен – не трябва да му се предаваме, защото то наистина убива.
Чудесно е!!!
ние не му се предаваме, а му се съпротивляваме с всички мънички светли нещица, които забележим. струпваме ги наоколо си като дребна циганска барикада от парцалчета, стъкълца и дребосъци
и
каквото стане.
… тогава значи не е страшно 🙂
Pingback: За концерта на 14.02 в Студио 5 « Мария Донева
Чудесно е! Позволете ми да изразя обаче несъгласие тук: „…но проклетото време я смалява“, понеже знам от личен опит, че с времето тъкмо напротив – любовта се увеличава.
има любов и любов
и всяка е хубава
Aма пък е много хубаво, значи ! Благодаря ! Пак !
и аз 🙂
както и д я наречем , както и да я опишем, тя , любовта, си остава онази магьосница, която ни прави до болка щастливи и до болка страдащи, и през нейното властване сме живели истински
така си е 🙂
Не му прилича на края да завършва с отчаяние. Моля, измислете друг край!
Няма друг край.