Това е книга за самотата.
Всички хубави книги разказват за самотата на човека.
За това, как той я населява с мечтите и спомените си, тършува из нея, прокарва пътеки, изкатерва се по склоновете й, спуска се, пропада…
Това е книга за едно чудо.
Чудесата са си такива – приближават те към това, от което се отдалечаваш, и ти дават надежда и светлина точно когато си най-отчаян.

„Невероятното странстване на Харолд Фрай” ме плени още с корицата си. Цветът й е толкова топъл, и цялата е нашарена с малки лъскави стъпчици. Прилича също на старо писмо, изпратено с въздушна поща, и ми напомни за любимата ми „Клуб на любителите на книги…”. На гръбчето е разказано началото на историята:

Пенсиониралият се наскоро Харолд Фрай живее в малкото английско градче Кингсбридж заедно със съпругата си Морийн, с която вече дори не си говорят, и всекидневно се изправя срещу отегчението и разочарованието от безличния си живот. Една сутрин Харолд получава неочаквано розово писмо от приятелка, която не е виждал от двайсет години. Куини Хенеси се намира в хоспис в Беруик на Туид и му пише, за да се сбогува.
Когато Харолд излиза от дома си, за да пусне в пощата набързо надраскания си отговор към Куини, той няма представа, че ще извърви разстоянието от единия край на Англия до другия без туристически обувки, карта, компас или мобилен телефон. Единственото, което знае със сигурност е, че, ако той продължава да ходи, Куини Хенеси ще продължи да живее.

Стана ми интересно. Представих си, че ще е книга, която ще ме зарадва и ето, още от първите страници се изпълних с въодушевление. Рейчъл Джойс е написала книгата. Кой я е превел на български език – в момента не мога да ви кажа. Когато имам книга, която много ми харесва, струва ми се загуба на време и за приятелите ми, и за книгата, ако тя спи на рафта и никой не я чете, така че съм я дала назаем вече. На кориците много рядко се пише името на преводача, и в онлайн-книжарниците, и дори в сайтовете на издателствата. Ще проверя и ще си го допълня тук.
Името на коректорката обаче го знам – Любомира Якимова. Ще запомня „Невероятното странстване” както с хубавата история за милия Харолд Фрай, така и с едно от най-впечатляващите недоглеждания, които съм срещала:

Приемам го по-скоро като чудна симпатичност и странност на характера на книгата.
Преводач на книгата е Илиана Бенова!
Представям си как е преживяла цялата история дума по дума. Какво приключение е да си преводач!
Вижте с какви работи ви занимавам, само и само да не ви издам какво се случва в началото на това пътуване, в средата и в самия му край, не искам да ви отнемам това преживяване. То е от историите, които нямаш търпение да прочетеш, а в същото време не ти се иска да свършват.
Дочетох последните стотина страници през нощта, след приказния концерт в Чайната, когато очаквах Иво да си дойде на следващия ден, и между тези две щастия финалът на книгата просто ми отряза главата. Съсипа ме. Смачка ме. Километрите, които Харолд измина в тълпата, бяха най-самотните и съсипващи, не можех да дишам, докато ги чета, а когато пристигна…
Ще опитам да не използвам ярки изрази. Ето:
Финалът на книгата беше хем предвидим, хем неочакван. Случи се чудо, но не това, което се надявах, а друго (за което също се надявах). Имаше брутални картини, а също и игра на светлината, смях и щастие. Смърт. Обикновените неща.

Мисля, че никога няма да забравя как Морийн подреждаше дрехите, така че ризите на мъжа й да прегърнат нейните рокли.