„Дежурството е лек, но кръст…“
Миряна Башева

Меланхоличен следобяд.
Почивен ден е. Няма хора,
а хладен глад и гладен хлад,
и скучен прилив на умора.

И бавно, въздухът, не знам
защо, в дробовете не влиза.
Дежури ангел, но е сам,
насам съвсем не му се слиза.

Душата смело се държи,
защо – не може да си спомни.
Това, което й тежи,
са грешки като цяло скромни.

Човекът й е малко лош
и повече добър, по-често.
Страстта за него е разкош,
а плахостта е по наследство.

Той сам не вярва във души,
във ангели и тем подобни,
и ако нещо го души,
са думи, безпричинно злобни.

С какво да се разтъжи днес?
Ръцете му сами се сещат,
ракия в чашата, на екс,
филия хляб, портрет отсреща.

Той кашля. Ангелският дял
в дъха му се доизпарява.
След пет минути е заспал,
и тъмнината се сгъстява,

човекът диша сам и ням,
душата на кълбо се свива,
а ангелът надниква там,
прекръства ги и ги завива.