Мое мекичко дворче без следа от цимент,
моя къщо, преживяща стар забравен момент,
от немарата смачкана, със откъсната плоча,
с черни процепи в пода, чакащи да прескоча,
бяло канче на розички с емайлиран инат,
вестник трийсетгодишен, вперил поглед назад,
и дървета във лишеи, кладенец с гърло тъмно,
керемиди, пързулнати главоломно и стръмно,
раздробени кирпичи и таванче, което
гологлаво посреща и дъжда, и небето,
огледало от детството, помътняло от прах,
днес дойдох да ви видя и едва ви познах.
Мария Донева 
Оооо, много хубаво! И втренченият назад вестник, и таванчето, което посреща и дъжда и небето, и особено краят!
Препрочитам. Снощи не беше ли „и едва СЕ познах?“
Да
Да, но премислих и реших да не се правя на интересна.
Ако имах право на глас, бих гласувала с две ръце за първия финал. Точно там цамбурваш в дълбокото. Той променя настроението. Напластява мрак върху наистина овехтелите, но все пак пъстри тонове на стиха. Разширява границите му. Дописва метафората от предишния стих и добавя отражение в огледалото.
Бе изобщо непредвидимото потрепваше в стомаха е. 🙂