Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.