За някои работи трябва кураж.
Във Пловдив на главната – време за плаж.
Онез бели шатри не са на везира –
Алея на книгата там се намира.
Там книги продават, мастило се лее,
от жега люти, пред очите чернее,
там слънцето спряно сърдито пече…
Обаче човека като го влече,
надуши ли книги – за него е рай.
Не знам колко градуса по Фаренхайт
и колко по Рихтер, Шпонхойер и Карник.
Под шатрата е, меко казано, парник.
Блестят за примамка заглавия нови.
Напет господин във кошовете рови
и ценност безценна открива с отстъпка!
Книжарят потръпва от радостна тръпка!
Направил е удар… но слънчев, уви.
Все пак търговията някак върви.
Прииждат дечица, рисуват рисунки.
По Мая Дългъчева – „букви и цунки“.
И майки, които прелистват поезия.
Красива старица – виж, внукът й глези я,
държи я за лакътя, носи вода.
Една поетеса пристига, и да,
два броя читатели вече я чакат.
Маришките чайки прелитат и крякат,
Марица е близо, морето далеч.
Една стройна бабичка от Челопеч
издирва „За билките дето… от Требен…“
Виж, облаче бяло! Но шансът е дребен.
Все пак доброволците търсят чадъра.
Колежките правят ей там дъра-бъра,
а пет мафиотки – библиотекарки
подготвят комплот със книжарките жарки.
Животът кипи и асфалтът потича,
но който дълбоко и вярно обича
хартията, книгите, и да чете,
щастливецът, който отглежда дете,
самотният, който си търси компания,
със тях – книгоманът, обхванат от мания,
на здравия разум веригите чупят,
минават през пъкъла – книга да купят.
От първа ръка и със точност го знам:
и аз съм от тях, и аз също бях там!

Специално за Гери от Жанет, перпетуум мобиле и литературен герой, с любов от тепето до небето!