Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.
Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.
Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.
То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.
И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.
Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!
Мария Донева
Мария Донева 
Слагам едно словесно сърчице, че тука няма нарисувани. 🙂
Благодаря
Как се боледува най-добре
О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив.
И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.
❤
Мария Донева