Нарисува за децата Вадим Лазаркевич

Прочетох чудесна книга! Самата идея да потърсиш и да разбереш как е живял любимият на всички ни художник ме впечатлява с прекрасната си простота. Имало го е, ето следите от живота и таланта му – работна Мецана и доктор Га вдигат лапа/крило и се заклеват, че е истина (аз така си представям).
Но нали ръката, държала четката, е била на жив човек, на някой, който е живял като нас, вървял е по същите улици, показвал е това, което точно неговите очи виждат и неговата ръка пресъздава във вид, удобен за споделяне и съпреживяване?
Разказа за децата Зорница Христова.
Тя разказва за живота на Вадим Лазаркевич с топлия, мил тон на майка, която разказва на своето малко дете, за да може то да знае, да чувства и да съчувства, да се възхищава, да се радва и да помага на другите, когато порасне.
Разказът на живота на Лазаркевич е… Много амбициозна задача! Но докато четях книгата, не чувствах амбиция, а смелост, внимание и обич. Той е роден в Русия, учил е във военно училище, обичал е да рисува и е разглеждал картинките на ето тези книги, получавал е ето това списание… Имал е брат и сестриче. Пораснал е, баща му го е пожалил да не го прави военен, но дошла войната и всички мъже трябвало да станат войници. После дошла революцията и всеки е трябвало да избере страна, дори в едно и също семейство се случвало братя да са на различни страни… Вадим Лазаркевич бил белогвардеец и когато бил принуден да емигрира, дори не знаел, че никога повече няма да види майка си и малката си сестричка. И така, стъпка по стъпка, през детайлите от живота на художника, Зорница води децата през морета и земи, през държави и епохи.


Зорница казва истината, нямам представа как е успяла да обобщи толкова много информация и да избере какво да каже и какво да спести. В историята има живи, „вкусни”, свежи детайли, а няма и грам бъбривост. Предполагам, че е станало интуитивно, може би също така хубави и интересни факти са паднали като свидна жертва, не знам, но балансът е постигнат.
Балансът между текст и илюстрации – също. Напоследък е нещо като мода да се издават едни прелестни книги, които аз наричам „сувенири” – полиграфични бижута с текст средно по три думи на страница, такива, дето си мечтаеш да имаш, но ако ги купиш, обикновено е за подарък. В книгата за Лазаркевич има история, има човек за опознаване и обикване, и понеже той е художник, книгата прелива от изображения. И то такива изображения, които не сме виждали, няма къде да видим, ако не ги потърсим специално – а в книгата те са намерени и поднесени в прекрасен вид за нас.
Мисля, че книгата заслужава да й се любуваме поне толкова дълго, колкото дълго са издирвани материалите за нея. Ей така, да стоим и да я гледаме.
В нея има тържество на таланта, трагизъм, война, копнеж, приятелство, смях.
Библиотеката ми е в такова състояние, че не успях да открия къде е „Джелсомино в страната на лъжците”, затова не мога да проверя как беше името на художника, който рисуваше храна по стените, за да утеши… погаси… залъже! Да залъже глада си. Този епизод от живота на Вадим Лазаркевич е толкова трогателен – в период на възход и благоденствие, когато е намерил мечтаната работа и е започнал да набира популярност, и вече не е бил принуден да живее във вагон на гарата, а е имал собствена квартира, и още е бил съвсем младо момче, като моето дете в момента – рисувал хлябове и кренвирши, с които да се залъгва като ги гледа, когато се прибере гладен и няма нищо за вечеря.
Който е гладувал, знае.


Много съм щастлива с книгата. Но знаете ли кога разбрах, че съм щастлива? Когато я прочетох на глас.
Четенето на глас е съвсем различна дейност, съвсем различно преживяване. Гледаш и чуваш, друго е! През цялото време, докато четях на глас, бях развълнувана, направо до сълзи, срам за мен, възрастна жена. Акцентите се преместиха, осъзнах, че не знам как се произнасят някои познати имена и неща, четох без прекъсване (за 28 минути цялата книга). Четях и думите под картините и си дадох сметка, че когато искам да опиша рисунка с няколко думи, казвам, каквото виждам, но и каквото намирам за най-важно. Четенето на глас е съвсем различно преживяване, друг вид творчество, друго четене е то. Какво като детето ми е голямо? Аз ще си бъда на себе си дете. Аз ще си чета на себе си, защото се обичам и заслужавам.
Тъй съм намислила.
А книгата наистина е за децата, тя им дава думата и моливчето в ръка. Тя приканва цялото семейство да поживее заедно с нея, да я доразкаже, да я допише и дорисува (буквално.)
Пригответе се да ви опявам за „Нарисува за децата” при всяка наша среща и при всеки разговор. Много съм впечатлена и вдъхновена.

2 thoughts on “Нарисува за децата Вадим Лазаркевич

  1. Много хубаво си я описала, Мария! Развълнува ме и непременно ще потърся книгата, за да я прочета. На глас.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s